По някое време тя се върна, махна му с ръка да не става и приседна изящно на малкия копринен квадрат, който й постлаха върху тревата. Храната я подредиха върху друга покривка в това тихо място, което трябваше да носи утеха със своята прелест, въплъщение на бързо настъпващата пролет.
След малко Криспин проговори:
— Наблюдавали сте ги заедно, предполагам. Стилиана и… брат й.
Императрицата също не се хранеше. Кимна.
— Разбира се. Трябваше. Иначе как щях да науча какво да казвам и как, за да я играя? — Погледна го.
Беше очевидно. Актриса, учеща своята роля. Криспин отново зарея поглед към морето. Деаполис ясно се открояваше отвъд водата. В залива имаше още повече кораби. Армията. Щеше да отплава на запад, към родния му край. Беше предупредил майка си, Марциниан и Кариса. Но това не означаваше нищо. Какво можеха да направят? Изпитваше смътен страх; само че този път бе и заради спомена за птицата в тъмната стая. Промълви:
— И правите това… идвате тук, за да…
— Защото Валерий не иска да го убиват. Мислех да го направя, въпреки това. Да го убия. Но това е много важно за императора. Видимата милостива ръка, след като семейството толкова много пострада, когато онези… неизвестни изгориха Флавий. Затова идвам тук и правя това… представление, и не научавам нищо. Ако трябва да му вярвам, Леканус е сломен, озлобен и объркан. — Замълча. — Не мога да престана да идвам.
— Защо не иска да го убият? Толкова много омраза трябва да има. Знам, че хората мислят, че императорът го е… заповядал. Изгарянето.
Въпрос, който досега дори не си беше въобразявал, че ще зададе на някого. Най-малкото на императрицата на Сарантион. И не с ужасното чувство, че този мъж вече трябваше да е убит. Може би дори като милост. Помисли си със съжаление за едно скеле високо във въздуха, за блестящи късчета стъкло и камък, за спомен, за своите момичета.
Дори скръбта бе нещо по-леко от това. Мисълта го връхлетя изведнъж. Сурова истина.
Аликсана мълча дълго. Той чакаше. Долови лъха на парфюма й. Това го стресна за миг, но после реши, че Леканус нямаше как да знае за уникалността на парфюма й. Беше затворен тук от много отдавна. А после се сети, че не е и това: затворникът нямаше нос. Императрицата сигурно го беше отчела. Потръпна. Тя забеляза. Извърна очи. Каза му:
— Нямаш представа какво ставаше, когато Апий умираше.
— Нямам — отвърна Криспин.
— Заповяда да ослепят собствените му племенници и да ги затворят тук. — Гласът й беше равен, безжизнен. Не я беше чувал да говори така. — Нямаше наследник. Флавий Далейн, месеци преди Апий да умре, се държеше като бъдещ император. Приемаше придворни в имението си и дори в градския си дом, на висок стол в стая за приеми върху пурпурен килим. Някои дори коленичеха пред него.
Криспин не каза нищо.
— Петрус… вярваше, че Далейн ще е опасно лош като император. По много причини. — Тъмните й очи потърсиха неговите. И той осъзна какво толкова силно го безпокои: представа нямаше как да реагира, когато тя говори или прилича просто на жена, на човек, когато не е въплъщението на невъобразимата императорска власт.
— Затова е направил така, че вместо него тронът да вземе чичо му. Знам това. Всички го знаят.
Тя не извърна очи.
— Всички го знаят. А Флавий Далейн умря в сарантийски огън на улицата пред дома си. Той… носеше порфир. Беше тръгнал към сената, Криспин.
Облеклото било изгоряло изцяло, така му беше казал Карулус. Но имало слухове за пурпурната ивица. Криспин, седнал на този бряг след толкова години, не хранеше и капка съмнение в истинността на думите й. Пое си дъх и заговори:
— Много съм объркан. Не разбирам какво правя тук, защо слушам това. Би трябвало да ви наричам трижди въздигната, да коленича в смирен поклон.
Тя леко се усмихна, за първи път от много време.
— Вярно. Почти го бях забравила. Не си го правил от доста време, нали?
— Представа нямам как да се… държа.
Тя сви рамене с почти насмешливо изражение, но в гласа й прозвуча нещо съвсем друго.
— Защо трябва да знаеш? Аз съм капризна и неискрена, разказвам тайни неща, създавам илюзия за интимност. Но може да те убият и да те заровят тук, стига да кажа една дума на войниците. Защо допускаш, че можеш да знаеш как да се държиш?
И си взе една маслина.
— Това също не би могъл да знаеш, но развалината, която видяхме преди малко, беше най-добрият от всички тях. Умен и Храбър, великолепен красив мъж. Ходеше сам на изток, много пъти, с керваните с подправки, отвъд Басания, за да научи каквото може. Съжалявам, че огънят се отнесе с него по-зле, отколкото с баща му. Трябваше да умре, а не да оцелее и да се превърне в… това.