Криспин отново преглътна.
— А огънят? Защо? Защо по този начин?
Очите на Аликсана не трепнаха. Гай долови куража й… и моментално осъзна, че навярно му показва кураж, кара го преднамерено да го види, заради своя някаква цел. Беше смутен и уплашен, непрекъснато съзнаваше колко пластове и оттенъци на смисъл има у тази жена. Потръпна. Още преди да е чул отговора й, съжали, че е попитал.
Тя рече:
— Империите се нуждаят от символи. Новите императори — от могъщи символи. От миг, в който всичко се променя, в който богът проговаря с ясен глас. В деня, когато Валерий Първи бе провъзгласен на Хиподрума, Флавий Далейн носеше пурпур на улицата, тръгнал бе, за да поиска Златния трон, все едно че му се полага по право. Умря ужасно, като от мълнията на Джад, поразила го от небесата за такава наглост, за да не се забравя. — Очите й не се откъснаха от неговите. — Нямаше да е същото, ако беше намушкан от някой войник в някоя задна уличка.
Криспин не можеше да откъсне поглед от нея. Виждаше острия прагматичен ум зад пленителната й красота. Отвори уста, усети, че му е трудно да говори.
Тя се усмихна.
— Канеше се да ми повториш, че си обикновен майстор и че не искаш да имаш нищо общо с всичко това. Права ли съм, Гай Крисп?
Той затвори уста. Вдиша дълбоко, много колебливо. Тя също можеше да греши и този път грешеше. С разтуптяно сърце, със странно, оглушително бучене в ушите, Криспин се чу да казва:
— Не можете да заблудите онзи мъж в къщата, императрице, въпреки че е сляп. С него има свръхестествено същество, което може да вижда и му говори безмълвно. Същество от полусвета. Той знае, че сте вие, а не сестра му, императрице.
Тя пребледня. Щеше да го запомни завинаги. Бяла като траурен саван. Като бялата ивица плат, с която увиват покойника за погребение. Изправи се много бързо, едва не падна, единственият неизящен жест, който я беше виждал да прави.
Той също се изправи, бученето в главата му беше като връхлитаща вълна. Каза:
— Той питаше птицата — птица е — защо сте тук… точно днес. Решиха, че е случайно. Че сте просто обезпокоена. После птицата каза, че… че иска да е там, когато… когато се случи нещо.
— О, прескъпи Джад! — Безукорният й глас прозвуча като разбит върху камък порцелан. А след това: — О, моя любов!
Обърна се и тръгна, почти затича по пътеката през дърветата. Криспин я последва. Екскубиторите, настръхнали още когато тя стана, забързаха след тях. Един изтича напред да пази пътеката.
Всички мълчаха.
Върнаха се на поляната. Беше все така тихо. Димът все така продължаваше да се издига и да се разсейва. Никакво друго движение.
Но вратата на къщата-затвор на Леканус Далейн беше отключена и отворена, а на земята лежаха двама мъртви стражи.
Аликсана замръзна като вкоренена, като някой от боровете в застиналия въздух. Лицето й бе набраздено от скръб като дърво, поразено от мълния. Имаше прастари легенди за жени, чиито духове се превърнали в дървета. Криспин се сети за тях, като я видя така. Някаква ужасна, задушаваща болка стягаше гърдите му… а бученето в ушите му не спираше.
Гневната ругатня на един от екскубиторите разчупи тишината. И четиримата хукнаха през поляната, вадеха мечовете си в движение. Коленичиха по двама до убитите. Криспин бавно мина покрай тях — видя, че са посечени от меч, в гръб — и отново влезе в смълчаната къща.
Светилниците ги нямаше. Преддверието беше празно. Той бързо влезе в задната стая и след това в кухнята встрани. И там нямаше никого. Върна се в голямата стая, погледна към перваза на прозореца. Птицата също беше изчезнала.
Излезе навън, под измамно спокойната слънчева светлина. Императрицата стоеше до боровете, все така като вкоренена в земята. „Опасно“, остана му време да помисли, преди един от двамата гвардейци до по-близкия мъртъв войник да се изправи и да застане зад другаря си, който се беше навел и оглеждаше втория труп. Метално острие блесна под слънцето.
— Не! — изрева Криспин.
Но тези хора бяха екскубиторите, гвардията, най-добрите войници на империята. Коленичилият войник не погледна нагоре. Щеше да умре, ако го беше направил. Вместо това се хвърли светкавично настрани и се превъртя. Оръжието, замахнало да го посече в гръб, се заби в тялото на мъртвия пазач. Нападателят изруга дивашки, изтръгна го, завъртя се към другия войник, водача на четиримата… който вече се беше изправил и бе вдигнал меча си.
Криспин бързо погледна към императрицата. До нея все още нямаше никого.
Двамата екскубитори бяха един срещу друг под слънчевите лъчи, дебнеха се. Другите двама войници вече се бяха изправили — замръзнали, стъписани.