Тук витаеше смърт. И нещо много повече.
Гай Крисп от Варена — в света и от света — бързо изрече безмълвна молитва към бога на дедите си, скочи напред и с всичка сила блъсна с рамо предателя. Не беше боец, но беше едър мъж, така че дъхът на другия секна, главата му се люшна назад, ръцете му безпомощно се разпериха и дясната изпусна меча.
Криспин падна на земята с него, върху него, и бързо се дръпна встрани и в следващия момент войникът, чийто живот беше спасил, заби меча си в гърба на падналия и го довърши.
Екскубиторът хвърли бърз питащ поглед към Криспин, след което се обърна и затича към императрицата, с окървавения меч в ръка. Със сърце, скочило в гърлото, Криспин се надигна на колене и зяпна след него. Аликсана стоеше неподвижна, жертва за заколение сред поляната, жертва, приела съдбата си.
Войникът спря пред нея и рязко се обърна, готов да защити императрицата си.
Криспин чу в гърлото си някакъв странен звук. До него на поляната лежаха двама мъртви мъже. Стана и залитна към Аликсана. Лицето й беше бяло като платно.
Другите двама екскубитори също притичаха, с извадени оръжия, с изписан на лицата им ужас. Водачът им, онзи, който стоеше пред императрицата, ги изчака, оглеждаше нащрек поляната и сенките под боровете.
— Прибери оръжие — отсече накрая. — Мирно.
Двамата се подчиниха, изпънаха се един до друг. Той пристъпи към тях, настръхнал. Погледна единия, после другия.
И заби рязко кървавото острие в корема на втория.
Криспин ахна.
Командирът изгледа падащия на тревата труп, после се обърна към императрицата.
Аликсана стоеше замръзнала. След това проговори, с безжизнен, почти нечовешки глас:
— И той ли беше купен, Мариск?
— Не можех да съм сигурен, ваше величество — отвърна мъжът. — За Нерий съм сигурен. — Изгледа подозрително Криспин. — Вярвате ли на родиеца?
— Вярвам на родиеца — каза Аликсана Сарантийска. Нямаше живот в тона й, нито на лицето й. — Вярвам, че той те спаси.
Войникът все едно не я чу. Отвърна:
— Не разбирам какво стана тук. Но не е безопасно за вас, ваше величество.
Аликсана се изсмя. Криспин щеше да запомни и този смях.
— Знам. Знам. Не е безопасно за мен. Но вече е много късно. — Затвори очи. Криспин видя, че е стиснала юмруци. Неговите ръце също се бяха стегнали в юмруци — огледало на онова, което кипеше в душата му. — Вече е съвсем очевидно. Много е късно. Обзалагам се, че днес е станала смяната на охраната на градския префект тук. Предполагам, че вече са били тук, наблюдавали са, докато приставахме, изчакали са, докато напуснем тази поляна.
Криспин и двамата войници я гледаха.
— Двама мъртви тук — продължи Аликсана. — Значи от хората на префекта са били купени двама. И новите четирима, които идват с лодката, също трябва да са от тях, разбира се, иначе не би имало смисъл. А според теб и двама от екскубиторите също. — По лицето й пробяга гримаса и изчезна. Маската се върна. — Той също трябва да се е махнал, щом излязохме. Вече трябва да са стигнали в града. Преди малко, предполагам.
Никой от тримата не каза и дума. Сърцето на Криспин се беше свило. Това не бяха негови хора, Сарантион не беше неговото място на земята на Джад — но я разбираше. Светът се променяше. Навярно вече се бе променил.
Аликсана отвори очи. Погледна право в неговите.
— Той има нещо, което му позволява да… вижда? — Без упрек в тона й. Без нищо в тона. Ако й го беше казал направо…
Криспин кимна. Двамата войници гледаха неразбиращо. Бяха без значение. Не и тя. Тя значеше много, осъзна той, взрян в нея. Извърна поглед от него, към двамата мъртъвци пред къщата-затвор.
А след това се обърна съвсем. С гръб към стоящите с нея мъже, към мъртвите и към поляната. С лице на север, с изправени както винаги рамене, с леко вдигната глава, за да види сякаш над високите борове, отвъд пролива с делфините, корабите и белогривите вълни, отвъд залива и градските стени, и бронзовите порти, отвъд настояще и минало, над света и полусвета.
— Мисля, че може би дори вече е свършило — промълви Аликсана Сарантийска.
Обърна се и ги погледна. Очите й бяха сухи.
— Поставих те в смъртна опасност, родиецо. Съжалявам. Ще трябва да се върнеш на имперския кораб сам. Очаквай да ти зададат трудни въпроси, може би веднага щом слезеш. По-вероятно по-късно, вечерта. Ще знаят, че си бил днес тук с мен, преди да съм изчезнала.
— Ваше величество? Вие не знаете какво се е случило. — Замълча, преглътна с усилие. — Той е по-умен от всеки жив човек на света. — А след това последната й дума стигна до съзнанието му и той повтори: — Изчезнала?