Тя го погледна.
— Не зная със сигурност, прав си. Но ако нещата са тръгнали в определена посока, империята, каквато я знаехме досега, е приключила и те ще тръгнат подир мен. Щеше да ми е все едно, но… — Затвори отново очи. — Но… трябва да свърша едно-две неща. Не мога да позволя да ме намерят преди това. Мариск ще ме вземе — на този остров има една малка лодка — и ще изчезна.
Замълча. Пое си дъх.
— Знаех, че той трябваше да бъде убит. Крисп, Гай Крисп, ако съм права, Гесий вече няма да ти е от помощ. — Устата й се изкриви. Някой глупак навярно щеше да го нарече усмивка. — Ще ти трябва Стилиана. Тя би могла да те опази. Мисля, че изпитва нещо към теб.
Не знаеше как може да го е разбрала. А и вече беше далече от тези неща.
— А вие, ваше величество?
Смътна следа от усмивка.
— Какво изпитвам към теб ли, родиецо?
Той прехапа устна.
— Не, не. Какво ще направите вие? Мога ли… мога ли да ви помогна?
В отговор тя поклати глава.
— Не е твоята роля. Ничия не е. Ако съм права за това, което се случи, имам да изпълня една задача, преди да умра, а след това всичко може да свърши. — Погледна го. Стоеше много близо до него и в същото време сякаш някъде другаде, в друг свят почти. — Кажи ми… когато жена ти умря… как продължи да живееш?
Той отвори уста, но я затвори, без да отвърне. Тя се обърна. Тръгнаха през гората към морето. Стигнаха каменистия бряг. Той все още не можеше да проговори. Видя само как тя откопча пурпурното наметало и го остави да се смъкне, после пусна и иглата, която го държеше, и се отдалечи по белите камъни. Мариск тръгна след нея. Скриха се от погледа му.
„Как продължи да живееш?“
Не намери отговор и на кораба, когато се качиха на него с другия екскубитор; моряците вдигнаха котвата след рязката заповед на войника и отплаваха към Сарантион.
Имперското наметало и иглата, оставени на острова, все още бяха там, когато в онази нощ изгряха звездите и луните.
10
Клеандър, изглежда, се беше справил добре.
Не бяха в огромния блок на симпатизантите на Зелените — майка му изрично бе забранила това, — но младежът явно си беше създал достатъчно връзки на Хиподрума, след като им беше осигурил чудесни места ниско долу и близо до стартовата линия. Явно някои зрители от по-заможните класи бяха решили да пропуснат следобедните надбягвания. Така че Клеандър беше намерил три места. Имаха добър изглед отблизо към тромавото съоръжение и безпорядъчно струпаните по спината паметници, виждаше се дори покритата вътрешност, където в момента състезателите и колесниците очакваха сигнала за следобедната процесия. Зад тях Клеандър му посочи друг вход към и от огромните пространства под трибуните. Нарече го Портата на смъртта — с явна наслада.
Младежът, облечен съвсем прилично, в кафяво и златисто, с широк кожен колан — дългата му по варварски обичай коса бе прибрана на опашка — оживено сочеше и обясняваше всичко, което става, на мащехата си и на лекаря, чийто слуга беше убил преди две седмици. Изглеждаше безумно щастлив и много млад, помисли си Рустем с нещо като ирония.
Тенаида вече я бяха поздравили петима-шестима седящи близо до тях мъже и жени, а тя им беше представила Рустем с безукорна официалност. Никой не попита защо не е в катизмата със съпруга си. Тук беше най-благовъзпитаната, най-добре облечената част от публиката на Хиподрума. Сигурно щеше да има викове и свади горе над тях, в секторите с правостоящите места, но не и тук.
Може би не и преди конете да препуснат, помисли си Рустем. С професионален интерес си призна, че първоначалната му незаинтересованост започва да отстъпва място на възбудата. Настроението на тълпата безспорно се предаваше на всеки — никога в живота си не беше виждал толкова хора, събрани на едно място.
Проехтяха тръби.
— Ето ги, излизат — заговори Клеандър от другата страна на майка си. — Зелените имат най-великолепния жонгльор, ще го видите точно след коня на префекта.
— Никакви приказки за фракции — сряза го тихо Тенаида; гледаше към портата, откъдето излизаше конник.
— Да, майко — каза момчето. — Просто ви обяснявах…
Точно в този момент стана трудно да се говори или слуша, защото тълпата изригна в овации като хилядогърлен звяр.
Зад единствения ездач се проточи зашеметяващо пъстроцветна върволица от изпълнители. Жонгльорът, споменат от Клеандър, премяташе горящи пръчки. До и зад него подскачаха весело танцьорки, облечени в синьо и зелено, а след тях в червено и бяло, премятаха се на предни и задни кълбета и се превъртаха на колело във въздуха. Една вървеше на ръце, раменете й бяха така извити, че Рустем потръпна. Нямаше да може чаша да вдигне, без да я заболи, когато стигнеше четиридесет, помисли си. Друг играч, навел глава, за да не се удари в тавана на тунела, крачеше на високи пръти, които го издигаха до великански ръст, и дори успяваше някак да танцува на тях. Явно фаворит: появата му предизвика още по-мощен одобрителен рев. След тях се появиха музиканти с барабани, флейти и цимбали. После притичаха още танцьорки с дълги ивици цветна тъкан в ръце — развяваха се на вълни от лекия ветрец и бързия им бяг. Облеклата им също се развяваха, а и бяха доста оскъдни. Жените в Басания щяха да ги пребият с камъни, ако се появяваха пред хорските очи толкова разголени, помисли си Рустем.