А след това, точно зад тях, се появиха и колесниците.
— Това е Кресценс! Слава на Зелените! — викна Клеандър, забравил предупреждението на майка си, и засочи един от мъжете: носеше сребърен шлем. — А онзи до него е младият. Тарас. За Сините. Пак язди първата колесница. — Погледна бързо към Рустем. — Скорций не е тук.
— Какво? — каза някакъв червендалест русоляв мъж зад Тенаида и се наведе над нея. Майката на Клеандър се отдръпна, за да избегне допира му, загледана с безизразно лице в колесниците, които излизаха от широкия тунел вляво от тях. — Да не би да си го очаквал? Никой няма представа къде е той, момче.
Момчето не отвърна нищо, слава на боговете. Не беше съвсем лишено от ум. Зад двете водещи колесници бързо се затъркаляха другите. Хората пред тях танцуваха, свиреха и се премятаха по дългата пясъчна ивица към катизмата в другия край. Невъзможно беше да се разбере кой къде седи, но Рустем вече знаеше, че Плавт Боносус е сред сарантийския елит в покритата ложа. Момчето му беше казало преди малко — с неочаквана нотка на гордост, — че баща му понякога пускал бялата кърпа за старт на игрите, ако императорът отсъства.
Последните колесници, с гончиите им, облечени в бяло и червено върху кожените ризници, изтрополиха от тунела. Единственият ездач и първите танцьорки вече бяха в другия край, оттатък паметниците. Щяха да излязат през втората порта там, след като преведат процесията покрай трибуните отсреща.
— Много напича тук — каза Тенаида Систина. — Дали може да се намери нещо освежаващо зад онази порта? — Посочи натам, откъдето беше излязла процесията.
— Разбира се — отвърна Клеандър. — Там има щандове с всевъзможни храни и напитки. Но трябва да се върнеш нагоре и после надолу по стъпалата, за да слезеш в тунела. Не можеш да минеш през Парадната порта, там има страж.
— Има, да. Виждам го. Предполагам, че ще ме пусне, за да спести дългото вървене на една дама.
— Няма. И не можеш да ходиш сама, майко. Това е Хиподрумът!
— Благодаря, Клеандър. Оценявам тревогата ти, че тук може да има… грубияни. — Изражението й беше невъзмутимо, но момчето моментално се изчерви. — Нямам намерение да стъпвам където минаха конете и не бих и помислила да ходя сама. Докторе, ще бъдете ли така добър…?
Рустем стана, с по-голяма неохота, отколкото му се искаше да си признае, стиснал тояжката. Можеше да изпусне началото на зрелището все пак.
— Разбира се, ваша милост. Зле ли ви е?
— Малко на сянка и нещо разхладително и ще ми мине — отвърна тя. — Клеандър, остани тук и се дръж прилично. Ние ще се върнем след малко.
Тя стана и мина покрай него по пътечката, слезе още две стъпала и продължи по тесния коридор между първия ред и преградата към пистата. Смъкна си качулката, за да си скрие лицето.
Рустем я последва, с тояжката в ръка. Никой не им обръщаше внимание. Из целия Хиподрум се движеха хора, заемаха си местата или се отправяха към щандовете с храни и напитки, или до тоалетните. Очите на всички бяха приковани в процесията долу. Рустем спря на дискретно разстояние от съпругата на сенатора, щом и тя спря пред пазача на ниската преграда в края на каменната пътека, точно до голямата Парадна порта няколко стъпки по-долу.
Първоначалното сурово безразличие, изписано на лицето на пазача, бързо се стопи, щом Тенаида му каза каквото му каза. Той бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, дръпна резето на ниската врата и пусна Тенаида в покритото пространство под трибуните. Рустем я последва, като на минаване пусна една монета в ръката на пазача.
И когато влезе в сводестия тунел — оглеждаше се да не настъпи фъшкиите на преминалите коне — видя мъжа, който стоеше самотен в приглушената светлина на атрия, облечен в кожената ризница на колесничар и със синя туника.
Тенаида беше спряла, изчакваше го. Промълви тихо, изпод качулката:
— Прав бяхте, докторе. Изглежда, вашият пациент, неочакваният ни гост, все пак е тук. Ще ми оставите малко време да се видя с него, нали?