И без да дочака отговор, продължи към самотния мъж в тунела.
До големите порти стояха двама облечени в жълто работници. Явно се канеха да ги затворят. И също тъй явно едва ли щяха да го направят скоро, ако се съдеше по начина, по който поглеждаха към Скорций.
Все още никой друг не го беше забелязал. Сигурно бе стоял скрит тук в сенките, докато колесниците не се изнижат навън.
От просторния атриум се разклоняваха три главни и шест по-малки тунела. Вътрешното пространство на Хиподрума беше огромно, можеше да побере повече хора от обитателите на Керакек, осъзна Рустем. Тук преминаваше животът на някои хора, в жилища по коридорите. Трябваше да има конюшни, дюкяни, сергии за храна и за пиене, лекари, проститутки и хейроманти, параклиси. Цял град в града. А този атрий сигурно се превръщаше в сборно място преди състезателния ден, място, пълно с хора, суматоха и глъч. Отново щеше да стане така след няколко минути, предположи Рустем, щом участниците в процесията се върнеха по тунелите от другата страна.
В момента тук беше почти празно, мъгливо и прашно след ярката светлина отвън. Видя как жената на сенатора тръгва към колесничаря и смъква качулката си. Видя как Скорций извръща глава — доста късно — и я забелязва. И долови внезапната промяна в стойката и държането му и някои неща му станаха съвсем ясни.
Все пак беше наблюдателен мъж. Добрият доктор трябва да е наблюдателен. Всъщност Царят на царете го бе изпратил в Сарантион тъкмо заради това.
Беше предвидил много неща. Включително и силната възможност да припадне, преди да се е добрал до Хиподрума. Но появата на Тенаида в това празно отекващо пространство на Парадния атрий не беше сред тях.
Двамата ратаи при портите го видяха веднага щом се появи от един от жилищните тунели, след като излезе и последната колесница. Само един пръст, вдигнат пред устата, и двете слисани момчета стиснаха зъби. Щяха да пият довечера часове и да разказват тази история, знаеше го. А и още много вечери.
Изчакваше подходящия момент, за да излезе напред. Знаеше, че ще има — в най-добрия случай — само една надпревара днес, а посланието трябваше да се поднесе възможно най-убедително, да укрепи духа на Сините, да смири вълнението и да предупреди Кресценс и другите.
И да утоли собствената му гордост. Трябваше да препусне отново, да им напомни на всички, че каквото и да правят Зелените в началото на този сезон, Скорций все още е сред тях и все още е това, което е бил винаги.
Стига да беше истина.
Можеше и да греши. Налагаше се да го признае. Бавното дълго вървене от къщата на Боносус при крепостните стени се беше оказало удивително трудно, раната му се беше отворила. Дори не беше го забелязал, докато не видя кръвта по туниката си. Дишаше задъхано, болеше го всеки път, щом се опиташе да си поеме повече въздух. Трябваше да наеме носилка или да уреди Асторгус да му прати, но изобщо не беше съобщил на фракционария, че ще дойде. Упоритостта винаги си има цена, защо сега трябваше да е различно? Това пристигане за следобедната първа надпревара, това идване пешком до стартовата линия си бяха изцяло неговото послание. Никой в Сарантион не знаеше, че идва.
Или поне така си мислеше. Защото после видя в смътната светлина приближаващата се Тенаида и сърцето му заби лудо под счупените ребра. Тя никога не идваше на Хиподрума. Щом беше дошла, значи търсеше него, а той нямаше представа как…
И тогава видя и басанида зад нея, със сивата брада, слабичък, с тояжката, която носеше, за да му придава достойнство. И Скорций от Сория изруга наум, много ядосан.
Можеше да го разбере. Проклетият лекар сигурно изпитваше някакво жалко чувство за професионален дълг. Беше видял, че си е тръгнал, преценил беше, че е състезателен ден, потърсил бе начин да дойде тук и…
Този път изруга на глас, като войник в каупона, макар и през зъби.
Беше отишъл в къщата на Боносус, разбира се.
При Клеандър. Чийто баща му бе забранил да присъства на състезанията тази пролет — беше им го казал. Което означаваше, че е трябвало да говори с Тенаида. А това означаваше, че…
Тя спря пред него. Незабравимото й ухание го лъхна. Погледна я, срещна ясния й поглед, усети как нещо го стисна за гърлото. Изглеждаше хладна, сдържана… и той усети гнева в нея, като огън, лъхнал от отворена пещ.
— Всички в Сарантион ще се възрадват, че те виждат отново добре, колесничарю — промълви тя.
Бяха сами в това огромно пространство. За малко. Парадът скоро щеше да свърши и всички шумно щяха да нахлуят през тунелите.
— За мен е чест, че сте първата, която го казвате, ваша милост — отвърна той. — Надявам се, че сте получила бележката ми.