— Колко съобразително от ваша страна да я напишете. — Обидно официалният тон беше послание сам по себе си. — Искрено се извинявам, разбира се, че бях за малко със семейството си в онази нощ, когато сте изпитали такава… спешна нужда от компанията ми. — Замълча. — Или от компанията на която и да било жена, която би могла да предложи тялото си на един прославен колесничар.
— Тенаида…
И спря. Забеляза със закъснение, че тя държи нож в дясната си ръка. И най-сетне разбра за какво е тази среща. Затвори очи. Възможността бе нещо неотменно в живота, който живееше.
— Да? — Тонът й беше все така сдържан и отчужден. — Стори ми се, че чух някой да споменава името ми.
Той я погледна. Нямаше да може да назове по име и дори да изброи жените, с които бе делил нощите си през годините. Много години. Никоя не беше успявала да смути душата му като нея. И все още. Изведнъж се почувства стар, уморен. Раната болеше. Спомни си същото това чувство в нощта, когато бе отишъл, за да я потърси. Бодящото в нощния вятър рамо.
— Аз бях — промълви той. — Аз казах името ти. Казвам го и го повтарям всяка нощ, Тенаида.
Двамата пазачи на портата ги гледаха. Единият все още беше зяпнал. Можеше дори да е забавно. Проклетият лекар стоеше на почтително разстояние. Навярно никой от тримата не бе видял камата на смътната светлина.
— Отидох до къщата на Шайрин, за да й повторя предложението от Асторгус — каза Скорций.
— Аха. Той е искал да спи с нея, така ли?
— Държиш се лошо.
И потръпна, като видя блясъка в очите й. И като пак осъзна колко е разгневена.
Пожизнената маска на сдържаност, на безпогрешно, абсолютно самообладание: какво става с такъв човек, щом нещо я пробие? Пое си дълбоко дъх, болката го прониза в ребрата.
— Исках да я поканя дискретно да мине на страната на Сините. Бях обещал.
— Дискретно? — Блясък имаше в очите й. Никога досега не го беше виждал. — Посред нощ? Като се вмъкнеш в спалнята й? Колко… убедително.
— Истина е.
— Как не. И спа ли с нея?
Нямаше право да пита. Да отговори означаваше да предаде друга жена, която му бе предложила ум, доброта и споделена наслада.
Изобщо не му хрумна да не отвърне или да излъже.
— Да — каза той. — Просто така се получи.
— Така се получи? Просто така? — Ножът в ръката й не трепваше. — Къде те раниха? — попита неочаквано.
От един от тунелите долетя шум. Първите танцьорки се връщаха. Зад нея, през Парадната порта, се виждаха осемте колесници на първата надпревара, възвиваха назад към стартовата линия.
И изведнъж той си помисли, че може би наистина трябва да свърши. Всичко, което беше правил в живота си досега. Че погледът в очите на тази жена издава цялата болка, която й е причинил — нечестно бреме навярно, но как се вместваше честността в този живот? — и че той може наистина да умре тук, да приеме смъртта от нея, тук и сега. Никога не беше очаквал, че ще остарее. Отвърна й:
— Отляво. С нож. Имам и счупени ребра.
Единственото, което бе искал някога, толкова отдавна, бе да препуска с коне.
Тя кимна, бе прехапала долната си устна замислено; една-едничка бръчка бе прорязала челото й.
— Колко жалко. Имам нож.
— Видях го.
— Ако поискам много, много да те нараня, преди да умреш…
— Ще ме промушиш тук — показа й той. Сочеше раната. Кръвта капеше през синята туника.
Тя го погледна.
— Искаш ли да умреш?
Той се позамисли.
— Не. Но не бих искал и да живея, ако това ще ти причини толкова тъга.
Тя си пое дъх. Храброст и болка в очите й, и някаква… лудост. И този никога невиждан досега блясък в погледа й.
— Мислиш ли, че много ще се забавя след теб?
Той отново затвори очи. Отвори ги.
— Тенаида, всичко това е толкова… не както трябва. Но съм готов да приема. Каквото пожелаеш.
Ножът и този път не трепна.
— Трябваше да ме излъжеш. Когато попитах.
Толкова малък беше първия път, когато баща му разреши да яхне онзи жребец. Наложи се да го повдигнат, краката му се изпънаха почти прави, когато седна на седлото. Спомни си смеха. След това — внезапно смълчалите се мъже, когато животното се усмири при допира на коленцата му. В Сория. Далече. Отдавна.
Цял живот. Той поклати глава.
— Не трябваше да питаш. — Беше истина. Не можеше да лъже.
А тя издърпа назад ръката с ножа. Гледаше я право в очите и в онова, което — така ужасно — се бе разкрило в тях, когато рухна самообладанието на цял един друг живот.
И защото правеше точно това, защото почти пропадаше в тези очи, затънал в нея и в спомена, сляп дори за рязкото движение нагоре на малката ръка, която стискаше ножа, не видя мъжа, който дотърча до тях и я сграбчи за китката.