И я изви. Ножът падна.
Тя не издаде и звук след тихото, рязко изохкване.
— Ваша милост, простете — каза Кресценс от Зелените.
Тя го погледна. Скорций го погледна. Стояха един до друг в огромното сумрачно пространство. Кресценс каза:
— Никой на този свят не заслужава да умре от ръката ви. Сложете си качулката, ваша милост. Ей сега ще дойдат хора. Ако ви е оскърбил, ние ще се оправим с него.
Беше невероятно (и Скорций щеше да запомни това завинаги) колко бързо се промени лицето й, как рязко се затръшна шлюзът на онзи гняв в душата й, когато Тенаида погледна колесничаря на Зелените. Не издаде с нищо дори, че китката я е заболяла, макар че трябваше да я е заболяла. Кресценс я беше извил силно.
— Вие не разбирате — промълви тя. И дори се усмихна. Съвършено учтива усмивка, безучастна, не говореща нищо. Железните решетки на самообладанието й се затръшнаха. Скорций чак потръпна, като го видя, като чу промяната в гласа й. Сърцето му биеше като лудо. Само допреди миг наистина бе очаквал да…
Тя вдигна качулката си. И каза:
— Изглежда, своенравният ми заварен син е изиграл известна роля в нараняването на общия ни приятел. Разказа на съпруга ми версията си за случилото се. Не беше за вярване. Преди да накажем момчето — сенаторът беше много ядосан, разбира се — исках да се уверя от самия Скорций какво точно се е случило. Ставаше дума за нож, както разбирате, и твърдението, че е бил прободен.
Това бяха глупости. Думи, изречени само за да се изрекат. Обяснение, което не можеше да удържи, освен ако човек не пожелаеше да позволи да удържи. Кресценс можеше и да е напорист, корав съперник на пистата и свадлив грубиян в таверните и в палатата на Зелените, и беше едва от година в Сарантион, но все пак беше техният Първи, вече беше канен в императорския двор, прекарал беше зимата в аристократичните кръгове, с които се опознаваха състезателите шампиони. Той също трябваше да познава немалко спални на знатни любовници, помисли си Скорций.
Тоест разбираше за какво става дума и знаеше как да се държи.
Извинението, което последва, беше страстно, искрено… и кратко, защото шумът от южните коридори вече се усилваше.
— Трябва да ми позволите по-пълно да изразя искреното си разкаяние — каза Кресценс. — Изглежда, се намесих като невъзпитан провинциалист. Срамувам се, ваша милост. — Хвърли поглед през рамо. — Сега се налага да се върна на пистата, а вие — ако ми позволите да ви посъветвам горещо — ще е добре да разрешите на своя придружител да ви изведе оттук; това място съвсем скоро няма да е подходящо за благородна дама.
Вече чуваха трополенето на колелетата и необуздания смях откъм тъмната извивка на най-големия тунел. Скорций не беше казал нищо, не беше помръднал дори. Ножът лежеше на пода. Той се наведе внимателно и го вдигна с дясната си ръка. Подаде го на Тенаида. Пръстите им за миг се докоснаха.
Тя се усмихна — усмивка, тънка като речен лед на север, когато зимното замръзване още не го е стегнало, та да можеш да стъпиш на него.
— Благодаря — каза. — Благодаря и на двама ви. — Погледна през рамо. Лекарят от Басания беше останал на място по време на всичко това. Сега пристъпи напред, безукорно строг.
Погледна първо Скорций. Подопечния си.
— Разбирате, че идването ви тук… променя нещата, нали?
— Да. Съжалявам много.
Лекарят кимна и каза:
— С това не ще се боря. — Каза го с груба категоричност.
— Разбирам. Благодарен съм ви за всичко, което направихте.
Докторът му обърна гръб.
— Може ли да ви придружа, ваша милост? Споменахте за студена напитка?
— Да — отвърна Тенаида. — Благодаря ви, да. — Погледна за миг замислено басанида и отново се извърна през рамо към Скорций. — Очаквам да спечелите това надбягване. Според това, което ми казва синът ми, нашият скъп Кресценс е спечелил вече достатъчно в отсъствието ви.
След тези думи се отдалечи с лекаря към стълбите и многобройните щандове на нивото над тях.
Останали сами, двамата колесничари се спогледаха.
— За какво говореше той? — Кресценс посочи с брадичка отдалечаващия се лекар.
— Заяви отказа си да носи отговорност, ако се самоубия.
— Аха.
— Правят го в Басания. Пикае ли ти се?
Зеленият колесничар кимна.
— Винаги, преди да се кача на колесницата.
— Знам.
— Видях те. Дойдох да си кажем здрасти. Видях ножа. Тече ти кръв.
— Знам.
— Ти… окончателно ли се връщаш?
Скорций се поколеба.
— Вероятно все още не. Но оздравявам бързо, имай предвид. Поне досега.