Кресценс се усмихна кисело.
— Всички бяхме така доскоро. — Този път замълча той. Всеки момент щяха да се появят хора. И двамата го знаеха. — Тя не можеше да те намушка, ако не й позволиш.
— Да. Е, това… Как е новият кон във впряга ти?
Кресценс го погледна за миг, после кимна разбиращо.
— Харесва ми. Вашият нов състезател…
— Тарас.
— Тарас. Роден е за състезател, кучият му син. Не го разбрах миналата година. — Усмихна се хищно. — Смятам тази пролет да му разбия сърцето.
— Не се изненадвам.
Усмивката на Зеления се разшири.
— Искаше да се появиш по най-великолепния начин, нали? Завръщащият се герой, крачещ сам по пистата? В името на Хеладик, каква поява!
Лицето на Скорций се сви в кисела гримаса.
— Мислех го, да.
Но всъщност в този миг мислеше за жената — образи, удивително смесени със спомени от детството и усещането, че се взира в очите й малко преди да замахне с ножа. „Трябваше да ме излъжеш“. Беше готов да я остави да го прониже. Кресценс беше прав. Настроение, обзело го сякаш от отвъдния свят, състояние на духа, до което го беше довела тя, с блесналите си в запрашения сумрак очи. Бяха минали само няколко мига, а вече му се струваше като сън. Едва ли този сън щеше да се заличи.
— Не мисля, че мога да ти позволя това излизане — каза Кресценс. — Съжалявам. Спасяването на шибания ти живот е едно. Дреболия. Но такова завръщане е нещо съвсем друго. Лошо е за духа на Зелените.
Скорций можеше само да се усмихне. Беше се върнал на Хиподрума. В целия този свят в света.
— Мога да го разбера. Да се появим двамата тогава.
Тръгнаха заедно, точно когато играчите започнаха да излизат от тъмното на тунела вляво.
— Благодаря ти, между другото — каза Скорций, докато приближаваха към двамата облечени в жълто пазачи при портата.
„Очаквам да спечелиш надбягването“, беше казала. След като лекарят официално отказа да носи отговорност, ако се самоубие. Беше дошла под трибуните с нож. Беше дошла на Хиподрума с него. Знаеше какво говори. „Мислиш ли, че много ще се забавя след теб“. Дълго, преди още да я познава, беше мислил, че има нещо необикновено под прословутата й сдържаност. В арогантната си самозаблуда си беше въобразил, че го е открил, определил го е. Беше сбъркал. Много повече имаше в нея. Трябваше ли да го е разбрал?
— Благодарности? Няма защо — отвърна Кресценс. — Твърде скучно е тук без теб, да печеля срещу деца. Но забележи: държа да продължавам да печеля.
И докато подминаваха двамата пазачи, точно преди да излязат заедно на белия пясък пред очите на осемдесет хиляди души, стовари с все сила лакътя си без никакво предупреждение в левия хълбок на Скорций.
Той изохка, залитна. Светът се завъртя, червен пред очите му.
— О! Съжалявам! — възкликна Кресценс. — Заболя ли те?
Скорций се беше превил на две, стискаше с две ръце ребрата си. Вече бяха на изхода. Щяха да го видят след крачка-две. С убийствено усилие се изправи, понечи отново да тръгне напред, по-скоро акт на воля, отколкото нещо друго. Отчаяно се мъчеше да си поеме дъх. Чу като в треска първия рев на тълпата най-близо до тях.
Започна се. Ревът ставаше все по-силен и по-силен, кънтеше над първата писта и се търкаляше като вълна. Името му. Кресценс беше до него, но това беше грешка от негова страна, защото само едно име се повтаряше многократно. Скорций. Той се мъчеше със сетни сили да диша, без да изгуби съзнание, да продължи да върви, да не се превие отново, да не сложи ръка на раната.
— Ужасен човек съм — каза усмихнат Кресценс до него, докато махаше на тълпата, все едно той лично е измъкнал другия колесничар от смъртта като някакъв герой от древните легенди. — В името на Хеладик, наистина съм ужасен.
Искаше му се да убие, искаше му се да се разсмее в същото време. Смехът навярно щеше да го убие. Беше се върнал на Хиподрума. Светът на Хиподрума! Тук на пясъка. Видя конете. Как можеше да стигне човек толкова далече?
Знаеше, че ще успее. Все някак.
И в същия този момент, когато видя как колесничарите пред тях се обърнаха и ги зяпнаха, когато видя впряговете и позициите и когато се вгледа в един от тях, идеята го споходи, бърза като жребец, като божествен дар. Дори се усмихна, оголи зъби, колкото и трудно да си поемаше дъх. Повече от един вълк има тук, помисли си Скорций. Повече от един, в името на Хеладик.
— Пази се от мен — изръмжа той на другия колесничар, на самия себе си, на онова момче, което беше някога на жребеца в Сория, на всички тях, на Джад и неговия син, на света. Видя как го погледна Кресценс. Видя внезапния смут, изписал се на лицето на другия колесничар въпреки червената, изгаряща болка.