Той беше Скорций. Все още беше Скорций. Хиподрумът беше негов. Паметници вдигаха тук в негова чест. Каквото и да ставаше другаде, в мрака, щом слезеше слънцето под света.
— Пази се от мен — повтори той.
На запад от тях, съвсем не толкова далече, докато двамата колесничари излизаха от тунела, императорът на Сарантион се е запътил към своя тунел, за да мине под градините на Имперския прецинкт от един дворец към друг, където скоро ще извърши последните приготовления за война, за която е мислил още от времето, когато е поставил чичо си на Златния трон.
Империята, цяла някога, след това се бе разцепила и сетне едната половина се беше изгубила, както може да се изгуби дете. Или баща по-скоро. Той нямаше деца. Баща му бе умрял, когато все още беше много млад. Важни ли бяха всичките тези неща? Изобщо били ли са важни някога? Важни ли са сега? Сега, когато е зрял, състарява се, когато вае държави под скиптъра на Святия Джад?
Алиана смята така, или поне мисли за това. Не много отдавна, една нощ, беше поставила въпроса направо. Не излага ли на твърде голям риск въжделението си да остави такава ярка, огнена диря на света, защото няма наследник, за когото да пази онова, което вече притежава?
Не знаеше. Не мислеше, че е така. Беше мечтал за Родиас от толкова години — мечта за нещо, което ще бъде събрано ведно отново. И ще бъде събрано от него. Може би защото знаеше твърде много за миналото. Имало беше трима императори за един къс, дивашки период, а след това двама, тук и в Родиас, в продължение на много години разделение, след това само един, тук, в града, съграден от Сараний, а Западът бе пропаднал и изгубен.
За него това е огромна несправедливост. Със сигурност трябва да е така за всеки, който знае за някогашното величие.
Макар че, мисли си той, докато крачи през долното ниво на Атенинския палат с дворцовата свита, забързана да не изостане след него, това все пак е риторична хитрина. Разбира се, че има хора, които познават миналото също като него, но гледат на нещата по различен начин. Има и такива — като жена му, — които съзират по-голямо величие тук, на изток, в настоящия свят под Джад.
Никой от тях, дори Алиана, не управлява Сарантион. Владетелят е той. Той ги е довел всички до този връх, той държи конците и има най-ясната визия за играта. Очаква да успее. Обикновено успява.
Стига до тунела. Двамата екскубитори в шлемове застават мирно. Отсечено кимване и единият бързо отключва и отваря вратата. Зад Валерий канцеларът, първият официарий и ужасно неспособният квестор на Имперските приходи се покланят. С тях вече се е справил тук, в Атенин, по време на краткия обед. Дал е заповеди, изслушал е доклади.
Очаквал е една определена депеша от североизток, но тя все още не е пристигнала. Всъщност той е разочарован от Царя на царете.
Очаквал е Ширван Басанийски вече да е нападнал Калисион, да се задвижи другата част от това огромно начинание. Част, за която не знае никой, освен ако Алиана не го е разкрила, или навярно Гесий, чиято дискретност е изключителна.
Но все още не е дошла никаква вест за нахлуване през границата. Не че не им е дал достатъчно сигнали за намеренията си, дори за сроковете. Ширван трябва да е изпратил вече армия през границата, нарушавайки купения мир, в усилие да осуети кампанията на запад.
Поради това се налага да се оправи с Леонт и стратезите по друг начин. Не че е непреодолим проблем, но той предпочита по-елегантния ход, ако басанидското нападение вече е започнато и уж го спира, като го принуждава да отклони войски, преди флотата да потегли.
В края на краищата той преследва повече от една цел.
Човек би могъл да каже, че това е слабост на характера му. Той винаги има повече от една цел, заплита толкова много нишки и замисли във всичко, което върши. Дори тази дълго очаквана война за възвръщане на Запада не е нещо, което стои съвсем само.
Алиана би го разбрала, дори ще й е весело. Но тя не иска тази кампания и той е улеснил нещата за двамата — така поне преценява, — като не я обсъжда. Подозира, че тя съзнава какво прави. Знае също така за нейното безпокойство и източника му. Съжаление, за него.
Може да заяви съвсем безхитростно, че я обича повече от своя бог и се нуждае от нея поне толкова.
Спира за миг пред отворената врата на тунела. Вижда примигващите факли пред себе си — става течение. Ширван още не е нападнал. Жалко. Сега ще трябва да се оправи с войниците, в другия край. Знае какво ще каже. Гордостта на Леонт като военен е най-голямата му придобивка и най-голямата слабост, и има един урок, преценил е императорът, който по-младият мъж трябва да научи, преди да се предприемат многото следващи стъпки. Укротяване на безразсъдната гордост първо, а след това — сдържаща религиозна ревност.