Много време е отделил, за да обмисли и тези неща. Разбира се. Той няма дете, а наследяването на трона е проблем.
Обръща се за миг, приема ниските поклони на съветниците си и влиза в тунела сам, както винаги. Те вече се обръщат, когато вратата се затваря; дал им е много работа за този следобед, преди отново да се съберат в катизмата в края на състезанията, за да възвести на Хиподрума и на света, че Сарантион тръгва срещу Родиас. Чува как се затваря и заключва вратата.
Крачи по мозаичните плочи, по стъпките на отдавна мъртви императори, и разговаря с тях, представя си безмълвни диалози, носещи душевна наслада в тази тишина, в болезнено рядката самота на този дълъг лъкатушещ коридор между дворци и хора. Осветлението е добро, притокът на въздух и вентилирането са планирани добре. Самотата е радост за него. Той е тленният слуга и копие на Джад, живее живота си под яркия поглед на света и никога не е сам, освен тук. Дори нощем има стражи в покоите му или жени в покоите на императрицата, когато е там с нея. Иска му се да се позадържи в тунела, но има да свърши толкова неща и в другия му край, а времето изтича. Този ден е очакван, откакто… откакто дойде тук от Тракезия по заповед на своя чичо.
Преувеличение, но с истина в него.
Походката му е енергична, както винаги. Вече е много навътре в коридора, под поставените на равни разстояния факли в железните скоби на каменните стени. И чува в тази дълбока тишина завъртането на тежък ключ зад себе си, а след това — проскърцването на врата и други стъпки. Не бързат.
И светът се променя.
Променя се всеки миг, разбира се, но… има степени на промяна.
Поне стотина мисли — такова поне е усещането — пробягват през ума му от една стъпка до друга. Първата и последната са за Алиана. Между тях двете вече е схванал какво става. Винаги е знаел — и се е боял — за тази бързина на мисълта, изпитвал е прекомерна гордост от нея, през целия си живот. Но проницателността, остроумието навярно току-що са се оказали недостатъчни. Продължава да върви, само че вече по-бързо.
Тунелът, леко извит като буквата С (Сарантион — капризно хрумване на строителите), е много под градините и светлината. Безсмислено ще е да вика тук, а няма да успее да се доближи достатъчно до която и да било от двете врати, за да го чуят в долните коридори на единия или другия дворец. Разбрал е, че няма смисъл да бяга, след като онези зад него не бягат: което означава, че някой ги води, разбира се.
Сигурно са влезли, преди войниците, тръгнали да го посрещнат в другия дворец, да са стигнали до вратата, сигурно са чакали от доста време тук долу. Или навярно… влезли са през същата врата като него и са отишли до другия край, за да чакат? Не е ли по-просто така? Само двама стражи за подкупване. Помисля отново и, да, спомня си лицата на двамата екскубитори при вратата зад него. Познава ги. Негови хора. Което означава… злочестие. Императорът изпитва гняв, любопитство. И изненадващо остра тъга.
Облекчението, което изпита Тарас, щом чу рязко усилващия се взрив от викове и погледна назад, не можеше да се сравни с нищо в целия му живот.
Той беше спасен, помилван, освободен от огромното бреме, което го съкрушаваше като тежест, твърде непосилна за плещите му и твърде съдбоносна, за да я отхвърли.
Сред този рев, изумителен дори за Хиподрума, към него крачеше Скорций. И се усмихваше.
С крайчеца на окото си Тарас видя и забързания Асторгус, скулестото му грубовато лице бе набръчкано от тревога. Скорций стигна до него пръв. Чак когато Тарас се развърза от юздите на първата колесница, слезе и смъкна сребърния шлем, забеляза, че Скорций нито върви, нито диша леко, въпреки усмивката. И чак тогава видя кръвта.
— Здрасти. Тежка сутрин ли беше? — подхвърли небрежно Скорций. Не посегна за шлема.
Тарас се покашля.
— Аз… не се справих добре. Не мога дори да си…
— Чудесно се справи! — прекъсна го спрелият при тях фракционарий. — Ти какво правиш тук, мамка му!?
Скорций му се усмихна.
— Хубав въпрос. С лош отговор. Слушайте ме, и двамата. Имам сили колкото за една надпревара, може би. Тарас, оставаш в тази колесница. Аз ти карам Втори. Ще спечелим този тур и ще натикаме Кресценс в стената или в спината, или в собствения му дебел задник. Ясно?
Значи в края на краищата не беше спасен. Или може би беше, но по друг начин.
— Аз… оставам пръв? — изломоти Тарас.
— Трябва. Вероятно няма да мога да издържа седем кръга.
— Майната й на надпреварата. Докторът знае ли, че си тук? — попита Асторгус.