— Знае, уви.
— Какво? И ти е разрешил… това?
— Е, не. Освободи се. Заяви, че не поема отговорност, ако умра.
— О, страхотно! Аз ли да я поема?
Скорций се засмя, или по-скоро се опита. Притисна неволно ребрата си с ръка. Тарас видя идващия към тях старши на състезанията. Обикновено такъв разговор насред пистата беше забранен, но старшият бе ветеран и веднага разбра, че става нещо необичайно. Хората по трибуните продължаваха да реват. Все едно, щяха да позатихнат малко преди състезанието да започне.
— Добре си се върнал, колесничарю — поздрави той. — Ще караш ли този тур?
— Да — отвърна Скорций. — Как е жена ти, Дарвос?
Мъжът се усмихна.
— По-добре е, благодаря. Момчето на скамейката ли сяда?
— Момчето кара Първа колесница — заяви Скорций. — Аз взимам втората. Сяда Исант. Асторгус, ще му кажеш ли? И им нареди да нагласят юздите на впряга както аз ги харесвам.
Старшият кимна и тръгна към съдията на старта. Асторгус продължаваше да гледа Скорций, вцепенен.
— Сигурен ли си? — попита накрая. — Заслужава ли си? Една надпревара?
— Важна надпревара. По няколко причини. Някои е по-добре да не знаеш. — Скорций се усмихна, но без смях в очите. Асторгус се поколеба още миг, кимна бавно и тръгна към втората колесница на Сините. Скорций отново се обърна към Тарас. — Така. Значи. Две неща — заговори тихо Славата на Сините. — Първо, Серватор е най-добрият състезателен кон в империята, но само ако го помолиш. Иначе е самонадеян и мързелив. Обича да забавя и да гледа статуите ни. Ще му крещиш. — Скорций се усмихна. — Дълго време ми отне, докато разбера как мога да го накарам да го прави. Можеш да минаваш по-бързо на завоите, отколкото би повярвал, когато той държи вътрешната — докато го направиш първите няколко пъти. Внимавай много на старта. Знаеш как може да накара другите три да скосят с него, нали?
Тарас знаеше. Станало беше и с него, това му беше последното падане. Кимна съсредоточено. Това беше работата им, професията им.
— Кога го плесвам с камшика?
— Когато стигнеш до завой. Удряш по десния хълбок. И продължаваш да ревеш името му. Той слуша. Съсредоточи се върху Серватор — той ще се оправи с другите три заради теб.
Тарас кимна.
— И се вслушвай в мен по време на гонитбата. — Скорций отново сложи ръка на ребрата си, изруга и предпазливо си пое дъх. — От Мегарион си, нали? Говориш ли изобщо иницийски?
— Малко. Като всички.
— Добре. Ако се наложи, ще ти извикам на иницийски.
— Откъде си го научил?
Физиономията на Скорций изведнъж стана кисела.
— От жена. Как си учим най-важните уроци в живота?
Тарас понечи да се засмее. Устата му бе пресъхнала.
Ревът на тълпата беше наистина изумителен. Хората все още бяха на крака, по целия Хиподрум.
— Каза… каза, че имало две неща?
— Казах. Слушай внимателно. Поискахме те за Сините, защото знаех, че ще си толкова добър, колкото всеки тук, ако не и повече. Хвърлиха те в нещо отвратително и нечестно, без дори да си карал досега този впряг, принудиха те да се изправиш срещу Кресценс и Втория му. Шибан идиот си, ако си мислиш, че си се справял зле. Щях да ти го набия в главата, но много ще ме заболи. Бил си страхотен и всеки, който има капка мозък в главата, го знае, савдрадийски тъпако.
Има едно усещане, каквото може да ти даде само греяно вино с пипер, отпито в някоя таверна в мокър зимен ден. Тези думи му подействаха точно така. С цялото самообладание, което можа да събере, Тарас каза:
— Знам, че бях страхотен. Крайно време беше да се върнеш да помогнеш.
Скорций се изсмя горчиво и потръпна от болка.
— Добро момче. Ти си пета писта, аз съм втора, нали? — Тарас кимна. — Добре. Когато стигнеш линията, ще имаш място да свиеш. Наблюдаваш ме, разчиташ на Серватор и оставяш на мен да се оправя с Кресценс. — Усмихна се, без капка веселост.
Тарас хвърли поглед към мускулестия Първи на Зелените, който увиваше юздите около кръста си на шеста писта. И каза:
— Ще го направя, да. Значи това е твоя работа. Гледай да си я свършиш.
Скорций се ухили отново, този път весело, а след това взе парадния сребърен шлем от ръцете му, подаде го на коняря до тях и в замяна пое очукания състезателен шлем. Постави го лично на главата на Тарас, като ратайче. Пандемониумът, царящ на Хиподрума, се усили. Наблюдаваха ги, разбира се. Всяко движение се попиваше от хилядите очи, както гадателите следят птичите вътрешности или разположението на звездите.
На Тарас му се стори, че всеки момент ще заплаче.
— Наистина ли си добре? — попита той. Кръв се цедеше през туниката на Скорций.