Или може би малко преди надпреварата, когато видя мъжа, когото бяха промушили и ритали в една тъмна улица, мъжа, за когото знаеше, че трябва да остане на легло чак до лятото, да излиза на пясъците и да се качва на Втория впряг на Сините. Без да вземе сребърния шлем, който му се полагаше по право.
Или преди това дори всъщност. Защото докато гледаше подир майка си и доктора от Басания, Клеандър виждаше тунела. Седеше достатъчно ниско и близо и затова — навярно единствен от всичките осемдесет хиляди — видя как Кресценс от Зелените удари много злобно с лакът някого в ребрата тъкмо преди да излязат на светло. А след това видя и кой е този някой.
Щеше да го запомни завинаги. Сърцето му затуптя с все сила и продължи да блъска в гърдите му чак до началото на надпреварата, започнала точно когато майка му и докторът се върнаха на местата си. И двамата — само от един бърз поглед — изглеждаха необикновено напрегнати, но на Клеандър не му остана време да се замисли за това. Скорций се бе върнал!
По инстинкт, по навик, по принуда, погледът му се измести към Кресценс, щом Първият на Зелените шибна впряга си напред от шестата позиция. Не беше добра стартова позиция, но момчето, водещо Сините, бе на пета, така че това беше почти без значение. Скорций беше на втората писта, с по-долен впряг. Клеандър не разбра как и защо бе станало това. Вторият водач на Зелените държеше перилото и щеше да се опитва да го задържи, докато Кресценс си пробие път навътре.
Поне така се развиваше обикновено такова подреждане.
Но този път, изглежда, Кресценс щеше да има бавно обръщане. Тарас от Сините бе подкарал впряга си поне толкова бързо като него. Кресценс не можеше да го засече при чертата, без да повреди или дори да разбие колесницата си. Двата първи впряга щяха да препускат заедно, а след това Зелените щяха да притиснат и надбягат Синия в тандем, както през цялата сутрин. Беше дълъг тур, седем кръга. Много време.
Само дето всички знаеха, че стартовете са от огромно значение. Едно надбягване можеше да приключи още преди първата обиколка. А в това сега участваше Скорций.
Клеандър се извърна да види какво става с втория впряг на Сините — и повече не отмести очи. Скорций блестящо бе предвидил падането на бялата кърпа и тръбния зов, имаше великолепен старт, вече пердашеше яростно конете. Беше изригнал от старта, беше отворил зев между себе си и Зеления на перилото. Можеше дори да завие и да заеме вътрешната писта веднага щом прекосиха бялата черта. Щеше да е близо…
— Кой точно е той? — попита мащехата му до него.
— Втора пътека — изхриптя Клеандър и посочи, без да откъсва поглед от пистата. Едва по-късно му хрумна, че така и не се наложи да се спомене името. — Кара Втора колесница, не Първа! Виж как ще се опита да мине до перилото.
Конете минаха бялата черта. Скорций не се опита да мине до парапета.
Вместо това продължи направо и свърна рязко надясно много преди по-бавните Бяла и Червена квадрига в трета и четвърта пътеки. Двамата се вкопчиха в съвсем неочакваното отваряне и минаха вляво зад него, пожертваха скоростта заради съдбоносните вътрешни писти.
Много по-късно Клеандър щеше да осъзнае как точно това се бе оказало най-важното от всичко. Двамата минаха вляво, трябваше да забавят, за да го направят, и така се отвори пространство. Всичко беше заради пространството. В спомените си Клеандър щеше да чувства все едно всичките тези осем излитащи като гръм на старта колесници, плющящите камшици, напрегнатите мъже, все едно всичките бяха някакви дребни дървени играчки, с каквито може да си играе някое момче, представящо си Хиподрума на пода на детската си стая, а Скорций ги движеше, както може да ги движи момчето — като бог.
— Пази се! — извика някой точно зад тях. И с основание. Двете Сини квадриги препускаха една до друга, готови всеки миг да се сблъскат, младият колесничар в Първата колесница завиваше, както се очакваше, Кресценс бе точно до него. Скорций подкара право към двамата съвсем в погрешната посока, настрана от парапета. Устата му беше широко отворена, видя Клеандър, и той крещеше нещо сред този хаос от прах, скорост и безсмислие.
Изобщо не беше безсмислено, защото ставаше нещо изключително, по-ясно от всичко в бесния въртоп, какъвто е човешкият живот, ако човек разбира достатъчно, за да го види.
И много грижлив в спомените си, проследил назад цялата дъга на чувствата си, Клеандър най-сетне щеше да реши, че тъкмо това бе същинският миг, в който страстната му привързаност отстъпи на нещо друго в него: на желание, което никога повече не го остави в живота му — да види отново това върховно умение, изящност и кураж, облечени в каквито ще да са цветове, този миг на ярка, огряна от слънцето слава на пясъка.