По някакъв начин детството му приключи, когато Скорций тръгна навън, вместо направо.
Единственото, което видя мащехата му, бе същата първоначална бъркотия от прах и побеснели коне, която наблюдаваше и Кася от сходен ъгъл малко по-натам по трибуните. Душата й кипеше и й бе невъзможно да отдели хаоса долу на пясъка от хаоса в себе си. Беше й зле, гадеше й се, щеше да е унизително да повърне на такова публично място. Усещаше близостта на басанидския лекар от другата си страна, почти беше склонна да го прокълне, че е причината да е тук и за това, че бе видял… каквото можеше да се види в смътната светлина под трибуните.
Една дума само ако проговореше, реши Тенаида, само да я попиташе дали не й е лошо, щеше да… и тя самата не знаеше какво щеше да направи.
А това тук за нея бе толкова ужасен, непознат терен — да не е сигурна какво точно да направи. Той не се обади. Благодат. Държеше тояжката — нелепа преструвка, също толкова лоша, колкото боядисаната в сиво брада — и изглеждаше съсредоточен в колесниците като всички останали. Все пак заради това бяха дошли тук, нали? Е, може би така беше за всеки друг, освен за нея.
„Очаквам да спечелиш“, беше му казала. В онази странна, едва процеждаща се полусветлина. След опита да го убие. Представа нямаше защо го бе казала, някак просто излезе само, от бурята вътре в нея. Никога не беше правила такива неща.
В свещените храмове на Джад учеха, че демоните от полусвета дебнат из въздуха неизменно, близо до смъртните, и могат да влязат в теб, да те превърнат в нещо съвсем различно от онова, което си. Че винаги е било така. Ножът беше прибран под наметалото. Той й го беше върнал. Тенаида потръпна въпреки яркото слънце.
Докторът я погледна. Нищо не каза. Благодат. Обърна се и отново се загледа в трасето.
— Кой точно е той? — попита Клеандър. Момчето посочи и отвърна, без да откъсва очи от невероятната суматоха долу:
— Кара Втора колесница, не Първа!
Това явно означаваше нещо, но тя изобщо нямаше представа какво. Нито че има връзка с нея и с онова, което бе казала за спечелването на надпреварата.
Рустем разпозна и започна да наблюдава пациента си веднага, още щом седнаха отново на местата си, тъкмо когато изсвири тръбата. Видя го, че управлява четирите коня с лявата ръка, пострадалата му страна, а биеше с камшика с дясната и се беше надвесил нелепо напред върху опасно подскачащата колесница. След това видя как Скорций наклони тялото си силно надясно и му се стори, че дърпа впряга натам, с тежестта на собственото си ранено тяло над бляскащите в бесния си въртеж колелета.
Изведнъж изпита необяснима възбуда. Ножът, който бе видял да блясва и да пада под трибуните, всъщност беше съвсем ненужен, вече го знаеше.
Този мъж възнамеряваше да се самоубие пред всички.
Навремето той бе един от най-прославените състезатели, препускали някога тук на квадрига.
На спината имаше три негови паметника и един от тях беше сребърен. Първият император Валерий — чичото на днешния — се беше принудил на два пъти да го призове отново след оттеглянето му, толкова страстни бяха воплите на тълпата в Хиподрума. Третия път — последния, — в който бе напуснал пистата, бяха устроили процесия в негова чест от хиподрума до градските стени и по целия път се бяха събрали хора, много хора. Двеста хиляди души, така поне бе докладвала градската префектура.
Асторгус от Сините (някога от Зелените) не изпитваше никаква фалшива скромност, нито капка стеснителност за собствените си постижения на пясъчната писта, където две десетилетия беше влизал в двубои и беше печелил, отново и отново, срещу низ от съперници и винаги — срещу Деветия колесничар.
Тъкмо най-последният от онези млади съперници, същият, заради когото се бе оттеглил, сега беше пред него, подкарал Втора колесница, със счупени ребра, отворена рана и вече не млад. И от всички, които наблюдаваха тези първи мигове на надпреварата, тъкмо фракционарият Асторгус — нашарен с белези и грубоват, неизмеримо вещ и прословуто неподатлив на чувства — пръв схвана какво точно става, разгада с един бърз, обхващащ всичко поглед осемте квадриги, скоростите и ъглите им, водачите им и техните възможности, и поднесе яростна, бърза молитва на запретения, богохулен, толкова нужен Хеладик, божия син.