Беше при външната стена, застанал за старта, както обикновено, на две трети дължина по правата отсечка, след бялата черта, в безопасната зона, заделена за поддържащите трасето екипи между външния парапет и първия ред места. Поради това имаше илюзията, че Скорций кара право към него, когато той направи онова нелепо, безпрецедентно завиване навън, а не навътре.
Чу как Славата на Сините (самият той бе някога Славата на Сините) изкрещя през връхлитащия прахоляк и беше достатъчно близо, за да разбере, че думите са на речта на инициите, която знаеха едва малцина. Асторгус беше един от тях. Момчето, Тарас от Мегарион, май също. Видя как момъкът рязко извърна глава наляво и моментално, великолепно реагира, без и за миг да се замисли. Асторгус затаи дъх, прекъсна молитвата си и загледа.
Момчето на свой ред закрещя — ревеше на Серватор — и го удари с все сила с камшика отдясно. Всичко това ставаше на главоломна, съвсем безумна скорост, унищожително близо до хаотичния старт на препусналите в яростен бяг трийсет и два побеснели коня.
В един съвършено синхронизиран миг, без разлика и за частица от секундата, толкова близо, че колелетата сякаш се допряха, Скорций и момчето, Тарас, и двамата изхвърлиха телата си наляво и поведоха колесниците. Шумът бе оглушителен, въздухът — давещ дробовете облак прах.
И през този прах, изпълнено сякаш за негово лично удоволствие от танцьорки, наети за нощта на някой аристократ, Асторгус видя какво се случи след това и душата му се развълнува, духът му се разтърси от възхита, защото знаеше, че каквото и да е правил някога тук, въпреки че е изпратен от овациите на двеста хиляди души, крещящи неговото име, той дори нямаше да може да си въобрази, даже на върха на славата си, онова, което току-що бе измислил Скорций.
Тарас завиваше навън, Скорций — навътре. Право един към друг. Щом момчето дръпна рязко наляво, великолепният Серватор дръпна другите три коня и колесницата мина през трасето точно в същата маневра, която тълпата на Хиподрума все още помнеше от последния ден на есента, когато Скорций бе направил същото на него. А онова бе само част — о, да, само част — от покоряващото изящество на сегашното, от съвършенството му. Като запомнен и отекващ наново текст, използван по съвършено нов начин.
А в следващия миг Скорций хвърли впряга си силно наляво, в точния, наложителен момент — иначе двете колесници щяха да се натресат една в друга сред парчета дърво, падащи, побеснели от болка коне и летящи във въздуха колесничари с потрошени кокали, вече мъртви. Колелетата изхвърлиха пясък и с ужасяваща прецизност Скорций се озова точно до Кресценс и неговия Зелен впряг.
А третият и четвъртият впряг вече се бяха разделили.
Разбира се. Беше им се отворило пространство, когато Скорций се понесе навън. Бяха се хванали на изненадващата подкана — и така бяха отворили пътя като двукрила дворцова порта, та Тарас да направи свирепото си врязване наляво и изправянето, и да намери чиста, превъзходна, бляскава ивица открито право трасе пред себе си близо до парапета.
Беше точно зад Втория на Зелените, а след това — когато отново заплющя с камшика — се озова до него, навлизайки в най-първия завой под катизмата. Все още бе наведен силно наляво и крещеше на великолепния водач; остави Серватор да ги задържи плътно до Зелените, а след това — пред тях на излизане. А после вече нямаше нищо и никой пред него по трасето, когато излязоха от другата страна… и всичко това бе направено на една-единствена права отсечка.
Асторгус плачеше. Трогнат, като от някоя светиня в храм, съзнаващ, че е видял творение толкова съвършено, колкото едва ли някой майстор би могъл да създаде: ваза, гема, поема, мозайка, златна гривна, изкусно изваяна птица, обсипана с драгоценни камъни.
И знаеше също така, че това майсторство не може да се съхрани извън мига на сътворяването, можеше само да се разказва за него след това от онези, които помнят или помнят грешно, които са го видели или видели наполовина, или изобщо не са, изкривено от лъжлива памет, от страст и невежество; плодът му — изписан все едно върху вода или пясък.
Беше ужасно важно и точно сега нямаше никакво значение. Или може би тъкмо нетрайността, предопределената преходност всъщност усилваше славата? Изгубеното в мига на сътворението му? В този момент, мислеше си Асторгус, вкопчил ръце в дървения парапет — за този единствен, безпогрешен, диамантен миг, предложен на времето — това бяха двамата колесничари, младият и геният, който го водеше, тъкмо те бяха властелините на света върху сътворената от бога земя, богове на императори, на всички мъже и жени, уязвими и несъвършени, и един ден щяха да паднат и да умрат, без да оставят нищичко след себе си, изгубени в мига на сътворението.