Когато двете водещи колесници излетяха заедно от първия завой и се понесоха към тях, Плавт Боносус се надигна в Имперската ложа. Беше неописуемо развълнуван от случващото се, за миг изпита угризение, докато не забеляза, че още неколцина други сред тази изискана, бляскава придворна свита също са станали на крака. Размени моментен безмълвен поглед с началника на имперската конница и отново се обърна към пистата.
Над главите им, върху изящния свод на тавана на катизмата, имаше квадрига: мозайка на Сараний, увенчан с венеца на победата, подкарал впряг. Долу момчето на Сините, което се беше държало храбро, но го надвиваха непрекъснато в последната седмица и през цялата тази сутрин, сега крещеше на впряга си като варварин и зашиба конете с камшика пред Втората колесница на Зелените още на завоя при катизмата.
Случваше се понякога. Случваше се, но съвсем не толкова често и никога без съзнаването — сред тези, които познаваха трасето — за риска и за изключителното умение, които предполагаше това. Боносус гледаше. Момчето, Тарас, вече не го надвиваха, вече не беше примирено.
Не беше вече зад Зеления впряг или до него.
Младежът беше стартирал в пета писта. Излезе от първия завой половин впряг напред, а след това на цяла дължина, а след това, гладко като източна коприна по кожа, остави Серватор да се хлъзне покрай перилото по обратната права отсечка.
Боносус инстинктивно се извърна назад, за да погледне Скорций и Кресценс. Излязоха на същия завой един до друг, но в най-широкия участък на трасето, тъй като Скорций отказваше да прояви снизхождение към съперника си и не показваше и най-малко желание да съжали самия себе си. Той караше Втория впряг. Задачата му бе да осигури победата на съотборника си. Начинът да го направи бе един-единствен: да задържи Кресценс колкото може повече.
— Зеленият забавя — каза прегракнало началникът на конницата. Боносус погледна и видя, че е истина. Вторият колесничар на Зелените, изправен пред почти невъзможния избор — да подгони младия водач на Сините или да изостане, за да подпомогне впряга на своя Първи — се беше спрял на второто. Наред с всичко друго за Кресценс от Сарника се знаеше, че е рязък и зъл спрямо по-низшите съотборници, забравили кой е Първият на Зелените.
— Сега ще се опитат за второ и трето място — подхвърли напосоки Боносус.
— Може да догони младока, ако засили достатъчно. Не е минал още и един кръг. — Началникът на конницата беше възбуден. Личеше му. Боносус също. Въпреки всичко, което предстоеше да се случи в този ден, въпреки войната, която щеше да промени света, драмата долу беше съкрушителна.
Вторият на Зелените забавяше, изоставаше, поглеждаше през рамо, за да прецени ъгъла. Когато двамата най-прославени колесничари излязоха от завоя, все още далече встрани от вътрешната писта, все още плътно един до друг, Вторият впряг на Зелените се понесе към Скорций. Водеше му. Можеше безнаказано да се придвижи пред него. Беше деликатна задача — трябваше да задържи квадригата на Сините и в същото време да намери начин да освободи своя Първи, та той да свърне рязко към парапета и да подгони младежа отпред. Тъкмо това обаче правеха Вторите впрягове, за това ги тренираха.
Трите квадриги летяха: шест колелета и дванадесет коня сред вихрещ се прах и гръмовен рев.
— Мисля, че Скорций очаква точно това — каза изведнъж Боносус.
— Какво?! Невъзможно — възкликна началникът на имперската конница в момента, в който се оказа, че греши.
Трябваше да е внимателен, изключително внимателен. Ако удареше мръсно когото и да било от другите, победата на Сините щеше да е анулирана. Това бе ограничението, наложено на каращите Втория впряг или носещите по-низшите цветове. Облечените в жълто служители бяха по цялото трасе и ги наблюдаваха.
Освен това знаеше, че дори да има сили да извърти и седемте кръга прав, не става за нищо. Всяко плитко вдишване беше жестока борба да надвие болката. Самата мисъл, че ще трябва отново да дръпне здраво напред, го караше да съжалява, че вече не е мъртъв.
Знаеше, че около стъпалата му вече се е събрала опасно хлъзгава локва кръв. Не погледна надолу.
Наблюдаваше Втория впряг на Зелените, когато се понесе към тях — знаеше, че ще го направи. Кресценс вечно се караше на съотборниците си, та в критични ситуации да му се притекат на помощ. Нелоша практика като цяло, но имаше моменти, в които можеше да се окаже и лоша. Той смяташе да превърне точно този момент в такъв.