— Ще те кастрирам с тъп нож, ако не спечелиш! Давай напред!
Момчето се ухили. Разбираше какво бяха направили току-що. Блясъка му. Беше колесничар все пак, нали? Продължи напред. След шест обиколки прекоси линията и спечели първата голяма надпревара в живота си.
Това бе първият от бъдещите хиляда шестстотин четиридесет и пет триумфа за Сините. Когато момчето — вече зрял мъж — се оттегли, след осемнадесет години, само две имена в дългата история на сарантийския Хиподрум бяха спечелили повече гонитби и никой след него нямаше да го постигне. Три статуи на Тарас от Мегарион щяха да бъдат съборени заедно с всички други седемстотин години по-късно, когато дойдоха великите промени.
Първият на Белите излезе втори в състезанието, Вторият на Белите — трети. Записът за този ден, пазен грижливо от надзорниците на трасето, щеше да свидетелства, че Скорций от Сините е пристигнал много след тях при единственото си участие него ден.
Записите могат да пропуснат всичко, разбира се. Толкова много зависи какво е съхранено в текст, в изкуство, в памет — лъжливо, вярно или завоалирано.
Синята фракция с Белите си съюзници излезе и първа, и втора, и трета. И четвърта. Четвърти в нещо, което общо взето можеше да се нарече най-великолепното, наистина триумфално надбягване в цялата кариера на Скорций от Сория, който остави Белите впрягове да го подминат, докато блокираше чисто двамата нещастни Червени, единствените, останали да препускат на трасето за Зелените.
Трябваше да е умрял, когато надпреварата свърши. В известен смисъл редно беше да е умрял, щеше да си мисли по-късно, в някои дълги нощи, докато правеше точна преценка на наистина бурния си живот.
Притичалите след края на състезанието видяха локвата кръв около подгизналите му сандали. Платформата на колесницата беше хлъзгава от нея. Деветият колесничар бе до него през последните обиколки, препускаше съвсем наблизо от мига, в който се гмурна петият делфин, и още по-близо на финалната обратна права, докато Скорций се олюляваше, почти неспособен да си поеме дъх, и задържаше Червените, преди да дръпне напред в края — сам на трасето, след като съотборниците му вече бяха прекосили финиша цял кръг напред, а Червените квадриги вяло се тътреха отзад.
Сам, освен невидимия Девети, който търкаше колелата си в неговите, тъмен, щом го обзе суеверието, и виолетов — като деня. Но след това неочаквано се изнесе встрани и остави безразсъдния смъртен да продължи напред под струящите слънчеви лъчи, сбрани и задържани в кънтящия казан на Хиподрума.
Никой не знаеше тогава, никой от осемдесетте хиляди и повече души на Хиподрума, не можеше да знае, че на този ден в Сарантион ще се пролее много по-знатна кръв.
Рано беше все още за един прост колесничар…
Скорций дръпна юздите и квадригата поднесе и спря. Не можеше дори да посегне да развие юздите, които също бяха плувнали в кръв. Сам, неподвижен. Свършен.
Идваха да му помогнат, тичаха по пясъка, оставили победния кръг на момчето и двата Бели впряга. Асторгус и още двама срязаха юздите и го измъкнаха, грижовно и нежно все едно беше бебе. Той се изненада, че и тримата плачат, а и другите, които тичаха зад тях, дори постовете по трасето. Понечи да каже нещо, шега някоя, но май не можеше да говори. Много трудно му беше да диша. Изтърпя да го отнесат под трибуните; пред очите му вече имаше само червено.
Минаха покрай Кресценс, в участъка за Зелените по спината. Като че ли беше добре, другият Зелен колесничар също. Нещо странно имаше на лицата им, сякаш се мъчеха да надвият някакво чувство. А ревът на тълпата наистина беше невъобразим. Повече от обикновено, много повече. Внесоха го бавно през Парадните порти в смътно осветения атрий. Тук беше сякаш по-тихо, но не много.
Басанидът беше там. Нова изненада. До него имаше носилка.
— Сложете го да легне — отсече той. — По гръб.
— Мислех… че ме отписахте — успя да промълви. Първите му думи. Пред ужасната болка. Положиха го внимателно.
— Вярно е — отвърна прошареният лекар от Изтока. И хвърли сърдито тоягата си. — Глупаците тук ставаме двама, нали?
— О, поне — рече Скорций. И едва тогава, най-сетне, по великата милост на Хеладик, изгуби съзнание.
Обработка The LasT Survivors — sqnka, 2018
11
Безспорна истина е, че възлови за една епоха събития се оказват маргиналци в живота на повечето хора. Една прочута пиеса от ранните години на империята в Сарантион започва с овчари, които се карат за омесилите се стада. Един от тях забелязва огнена светлина на изток — нещо пада от небето. Следва кратко прекъсване на спора, докато овчарите размишляват над явлението; след това се връщат към текущия проблем.