Смъртта на Хеладик в падащата колесница, Хеладик, който носи огъня на своя баща, не може да се сравнява по важност с кражбата на една овца. Драмата на Софенидос (по-късно забранена от клириците като еретична) продължава от това начало, като разглежда въпроси на вярата, властта и величието и ни поднася прочутото слово на Пратеника за делфините и Хеладик. Но започва на онзи склон и приключва там с жертвоприношение на оспорваната овца — с участието на благословения дар на огъня естествено.
При все това и въпреки неоспоримата човешка истина в наблюдението на Софенидос, че съществените световни събития може да не изглеждат такива на хората, живели по същото време, не по-малко вярно си остава, че все пак има моменти и места, за които с основание може да се приеме, че са в сърцевината на една епоха.
Него ден в ранната пролет на онази година имаше две такива места, далече едно от друго. Едното беше в пустините на Сория, където един закачулен мъж с дръпнато над устата наметало мълчеше сред шушнещите пясъци, останал буден цяла нощ и взрян нагоре към звездите.
Другото беше в един тунел в Сарантион, между два двореца.
Той спира до една извивка на стените и пода, поглежда към факлите и тавана с изрисуваното нощно небе, после надолу към мозайката със зайци, фазани и други същества на горска поляна: илюзия за естествения свят тук под земята, между градските стени. Знае, че езическите вери говорят за тъмни сили в земята, а мъртвите лягат в земята, когато не са изгорени.
Някъде отпред го очакват хора. Хора, които не трябва да са тук. Разчел го е в отмерените стъпки зад себе си. Не се боят, че ще им избяга.
Любопитството, което изпитва, може да се сметне за определяща черта на императора на Сарантион, чийто ум е непрестанно зает с предизвикателствата и загадките на сътворения от бога свят. Гневът, който изпитва, е по-малко характерен, но също толкова силен точно сега, а настойчиво пулсиращата тъга, като удари на натежало сърце, е много рядка за него.
Имаше — има — толкова много неща, които е възнамерявал да осъществи.
Това, което прави след миг, вместо да продължи или да чака тук като заек, замръзнал сред мозаичната поляна, е, че се обръща и тръгва обратно към онези зад него. Понякога човек сам трябва да избере момента и мястото на смъртта си, мисли мъжът, чиято майка го е нарекла Петрус, в Тракезия, преди почти половин век и чийто чичо — войник — го е призовал в Сарантион в зората на мъжеството му.
Не е примирен обаче със смъртта си. Джад чака всеки жив мъж и жена, но със сигурност може да изчака един император малко повечко. Със сигурност.
Смята, че е съизмерим дори с това, каквото и да се окаже то. Не разполага с нищо, с което да се защити, ако не смята човек простичкия ненаточен нож, затъкнат в колана му, с който чупи печатите на депеши. Ножът не е оръжие. Той не е воин.
Напълно убеден е, че знае кой е тук, бързо разгръща мислите си (те са оръжие), докато крачи назад през тунела, излиза иззад завоя и вижда — в кратък миг на дребнаво удовлетворение — стъписването на идващите след него. Те спират.
Четирима. Двама войници с шлемове, за да не бъдат разпознати, но той ги познава: същите са, които пазеха на входа. Има един загърнат в наметало — ох, тези вечно прикриващи се убийци, макар да няма кой да ги види — и едно лице, което тръгва пред тях неприкрито, нетърпеливо, грейнало едва ли не от нещо, което Валерий е склонен да назове страст. Не вижда мъжа, когото ужасно се е опасявал, че ще види.
Малко облекчение му носи това, макар че онзи може да е сред чакащите в другия край на коридора. Гняв и тъга.
— Нетърпелив си за края ли? — казва високата жена, спряла пред него. Изненадата й е кратка, бързо овладяна. Очите й са сини пламъци, зли. Облечена е в пурпур, със златен колан, косата й е прибрана в черна мрежичка.
Валерий се усмихва.
— Не толкова нетърпелив, колкото теб, смея да кажа. Защо правиш това, Стилиана?
Тя примигва, искрено изумена. Била е дете, когато се е случило онова. Винаги го е съзнавал, воден е бил от това много повече от Алиана.
Помисля за жена си. В самото си сърце, в чистата тишина на сърцето сега той говори на нея, където и да е под слънцето горе. Винаги го е убеждавала, че е грешка да взима тази жена — момичето, когато бе започнал танца — в двора, дори да я оставя жива. Дъщеря на баща си. Флавий. В безмълвието императорът на Сарантион казва на танцьорката, за която се е оженил, че е била права, а той е сгрешил, и знае, че тя ще разбере много скоро, макар мислите му да не могат да стигнат през стените до нея.