— Защо го правя ли? А за какво съм жива? — казва дъщерята на Флавий Далейн.
— За да живееш живота си — отвръща й той отривисто. Философ от Школите, поучаващ ученик. (Самият той е закрил Школите. За жалост, но беше нужно на патриарха. Твърде много езичници.) — Собствения си живот, с даровете, които притежаваш и които ти бяха поднесени. Толкова е лесно, Стилиана. — Поглежда встрани, щом гневът пламва в очите й. Съзнателно го пренебрегва. Проговаря на двамата войници: — Наясно ли сте, че ще ви убият?
— Предупредих ги, че ще кажеш това — заявява Стилиана.
— А каза ли им също, че е истина?
Тя е умна, твърде много знае за омразата. Яростта на оцелелия? Мислил е — залагал е рисковано, — че интелигентността в края на краищата би могла да надвие. Съзирал е искрена потребност, място за нея. Алиана твърдеше, че няма да стане, обвиняваше го, че се опитва да контролира твърде много. Е, просто негов недостатък.
Все още е толкова млада, казва си императорът, щом наново поглежда високата жена, дошла да го убие тук, под хладната още пролетна земя. Не иска да умре.
— Казах им това, което беше — и е — по-очевидна истина: всеки нов двор ще се нуждае от екскубитори в най-висшите рангове, хора, доказали верността си.
— След като изменят на клетвата си пред императора? Очакваш обучени войници да повярват на това?
— Те са тук с нас.
— И вие ще ги убиете. Какво говори едно убийство за…
— Да — проговаря най-сетне мъжът, загърнат в наметалото и със скритото под качулката лице. Гласът му е напрегнат от възбуда. — Наистина. Какво говори едно убийство? Дори след години?
Не сваля качулката. Все едно. Валерий поклаща глава.
— Терций Далейн, градът за теб е запретен и ти го знаеш. Стражи, арестувайте този мъж. Той е прогонен от Сарантион като изменник. — Гласът му е отривист; всички познават този властен тон.
Стилиана, разбира се, разбива магията със смеха си. „Съжалявам — помисля си императорът. — Моя обич, никога няма да разбереш колко съжалявам“.
Чуват стъпки, приближават се от другата страна. Обръща се, отново обзет от тревога. Сърцето му се свива от болка, от предчувствие.
Вижда кой е дошъл — и кой не е — и болката си отива. Важно е за него, че някой не е тук. Странно, навярно, но е важно. Страхът бързо се сменя с нещо друго.
И императорът на Сарантион се разсмива. Обкръжен е от враговете си и е далече колкото от детството си, толкова от света горе — от кротката божия светлина.
— Кълна се в кръвта на Джад, много си затлъстял, Лизип! — казва той. — Мислех, че е невъзможно. Не трябваше да си все още в Сарантион. Смятах да те повикам, след като флотата отплава.
— Дори и сега ли продължаваш игричките си? О, стига си се правил на умен, Петрус — отвръща дебелият зеленоок мъж, някогашният негов квестор на приходите, пратен в изгнание след димящия, кървав край на бунта преди години.
Истории, помисля си императорът. Всички си имаме своите истории и те не ни оставят. Само шепа мъже и жени на света го наричат с рожденото му име. Изгърбената фигура с познатия, твърде сладникав аромат, който я обкръжава, с тлъстото лице, кръгло като луна, е един от тези хора. Зад него има друга фигура, почти скрита зад туловището на Лизип: не е онзи, от чиято поява се е боял, — и неговото лице е скрито под качулка.
Леонт не би го направил.
— Не ми ли вярваш? — отвръща императорът на огромното потно туловище на калисиеца. Искрено е възмутен, не се налага да се преструва. Гърбът му вече е изцяло обърнат към жената и загърнатия й страхлив брат, и стражите изменници. Те няма да го промушат. Знае го със сигурност. Стилиана е решила това да е театър, церемония, не просто убийство. Цял живот заради… изкупление? За историята. Още стъпки има в този танц. Танцьорът му е някъде другаде — горе, на светлото.
Няма да я оставят жива.
Заради това, повече от всичко друго, той ще продължи да се опитва тук, под земята, да проучва, да опипва, ловък и бърз като сьомга, която е свята на север сред езичниците, каквито бяха и неговите сънародници някога, преди сред тях да дойде Джад. И синът му Хеладик, който падна.
— Да вярвам, че си се канил да ме върнеш? — Лизип поклаща глава, бузите му потреперват. Гласът му е същият, запомнящ се. Не е от хората, които ще забравиш лесно, ако ги срещнеш дори веднъж. Страстите му са неописуемо покварени, но никой друг досега не е успявал да се справя с имперските финанси с такава честност и умение. Така и необяснен парадокс. — И сега ли трябва да си въобразяваш, че всички останали са глупци?
Валерий го гледа втренчено. Всъщност някога, при запознанството им, Лизип е бил добре сложен мъж, чаровен, образован, знатен приятел на младия учен племенник на архонта на екскубиторите. Изиграл е роля на Хиподрума и другаде в деня, в който Апий умря и светът се промени. Възнаграден е за това с богатство и реална власт, и с извръщане на очите от онова, което върши в градския си палат или в носилката, която го разнася нощем по улиците. После прокуден по необходимост в провинцията — след бунта. Отегчен там, несъмнено. Човек, невъзвратимо привързан към Града, към черни дела, кръв. Причината да е тук.