Императорът знае как да се оправи с него. Или поне е знаел някога. Казва:
— Ако се държат като глупци — да. Помисли. Нима провинцията те е направила съвсем тъп? Защо пуснах слуховете, че си се завърнал в града?
— Пуснал си ги? Аз съм в града, Петрус.
— А беше ли преди два месеца? Не мисля. Иди попитай в палатите на фракциите, приятелю. — Последната дума е вмъкната съзнателно. — И ще накарам Гесий да ти даде имена. Поне пет-шест. Попитай кога плъзна мълвата, че може би си тук. Изпробвах го, Лизип! Над хора и клирици. Разбира се, че исках да се върнеш. Имаме да печелим война — може би на два фронта.
Ново късче информация, изтървано за тях. Намек, стръв. За да продължи танцът поне още малко. За да задържи живота още малко. Тук. След това ще я убият.
Познава Лизип много добре. Факлите горят ярко и той забелязва осъзнаването на факт, на извода от намека, след това — сянката на съмнение в невероятно зелените очи.
— Защо да си прави тоя труд? Няма нужда да пита — проговаря зад него Стилиана Далейна и разчупва мигновеното настроение като стъкло, паднало върху камък, стъкло, пръснало се на парчета.
Гласът й е като нож, наточен от ръката на екзекутор. Тя продължава:
— Не лъже. Почти. Добрият лъжец смесва истина в отровата си. Когато чух тези приказки и разбрах какво става, видях възможност да те повикам да се върнеш и да се присъединиш към нас. Елегантно решение. Ако тракезиецът и курвата му чуеха за теб, щяха да решат, че това са собствените им лъжливи слухове.
Тъкмо това се беше случило всъщност. Той чува думата „курва“ естествено, разбира какво толкова страстно иска тя от него. Няма да й го даде, но си мисли колко много повече от умна е. Обръща се. Войниците все още са зад забралата, брат й е скрит под качулката, Стилиана почти свети от страст. Помисля си, че би й харесало да разпусне косата си и да измъкне туптящото сърце от гърдите му с пръсти и нокти, като опиянените от боговете варварки преди векове.
Отвръща спокойно:
— Доста мръсен език за добре възпитана жена. Но решението е елегантно, наистина. Моите поздравления за съобразителността. Терций ли го измисли? — Тонът му е леко ироничен, нищо не й дава от онова, което иска. — Омразният безбожен калисиец, отреден да стане изкупителна жертва за убийството на свят император. Тук ли умира той, с мен и с тези войници, или го залавяте и изтръгвате признание, след като ти и бедният Леонт сте коронясани? — Единият от войниците със спуснатите забрала зад нея помръдва неспокойно.
— Бедният Леонт?! — Смехът й сега е изкуствен, няма веселие в него.
Така че той рискува.
— Разбира се. Леонт не знае нищо за това. Все още ме чака при отсрещната врата. Това отмъщение е само на Далейните и ти мислиш, че след това ще го контролираш, нали? Каква е схемата? Терций канцелар? — Очите й за миг светват. Той се засмива. — Колко забавно! Но не, сигурно греша. Да, греша. Всичко това е за благото на империята, разбира се.
Мерзавецът, брат й, на два пъти споменат, отваря уста под качулката да отвърне — и я затваря. Валерий се усмихва.
— Или не, не. Почакай. Разбира се! Този пост си го обещала на Лизип, за да го върнеш тук, нали? Но така и няма да го получи, нали? Все някой трябва да бъде нарочен и екзекутиран.
Стилиана го гледа втренчено.
— Смяташ, че всеки гледа на хората като на вещ за еднократна употреба като теб ли?
Той примигва, за първи път смутен.
— И това да го чуя от момичето, което оставих живо въпреки всички съвети и го взех с почести в двора си?
И най-сетне Стилиана го изрича, с ледена яснота, думите излизат бавно, неумолимо като движение на звезди по нощното небе, присъда, понесла бремето на години (колко ли будни нощи?):
— Ти изгори баща ми жив! И си мислеше, че можеш да ме купиш със съпруг и място на подиума зад една курва, нали?
Настъпва тишина. Императорът усеща тежестта на цялата земя и всички зидове между тях и слънцето.
— Кой ти каза тази нелепица? — Тонът му е невъзмутим, но този път това му струва огромно усилие.
Все пак реагира бързо, когато тя замахва, за да го зашлеви. Хваща ръката й, стиска я, макар тя да се извива бясно, и на свой ред казва през стиснати зъби: