— Баща ти носеше пурпура на улицата в деня, в който умря императорът. Беше тръгнал към сената. Можеше да го убие всеки мъж в Сарантион. Изгарянето е подобаващо за такава нечестивост.
— Не е носил пурпур — отвръща Стилиана Далейна, щом той пуска ръката й. Кожата й е почти прозрачна, виждат се следите от пръстите му, червени на китката й. — Това е лъжа!
Императорът се усмихва.
— Кълна се в пресвятото божие име, изумяваш ме. Представа нямах. Изобщо. Толкова години! Наистина ли вярваш в това?
Тя мълчи, диша задъхано.
— Вярва… го. — Друг глас зад него. Нов. — Греши, но… това не променя… нищо.
Но този хриптящ глас променя всичко. И го пронизва мраз до костите, все едно вятър от полусвета е лъхнал в него, понесъл смърт на крилете си в този тунел, където стени, вар и боя скриват грубостта на пръстта. Императорът се обръща и вижда кой е проговорил, като е пристъпил иззад прикривалото го до този миг тяло на калисиеца.
Мъжът държи нещо. Всъщност не го държи, вързано е за китките му, защото ръцете му са осакатени. Тръбовидно устройство, прикачено към нещо на малка количка зад него. Императорът си го спомня и трябва да прояви неимоверно усилие, за да запази хладнокръвие и да не издаде нищо.
В душата му обаче лумва страх, за първи път, откакто е чул вратата на тунела да се отваря и затваря зад него и е разбрал, че не е сам. Връщат се истории. Знакът на слънчевия диск, подаден на наблюдател под един соларий преди много, много години. Писъците на улицата. Знае, че това е ужасна смърт. Поглежда за миг лицето на Лизип и от изражението му разбира още нещо: калисиецът със своята извратеност би дошъл тук дори само за да види как се използва това. Императорът преглъща. Спохожда го друг спомен от много по-преди, от детството му, от приказките за старите тъмни богове, които живеят в земята и не забравят нищо.
Тънкият хриплив нов глас е ужасяващ, особено ако човек помни — а Валерий помни — колко звучен и богат е бил. Качулката вече е смъкната. Мъжът — безок, лицето му е стопена буца — казва:
— И да носеше… пурпур, за да иде… пред народа… беше подходящият… наследник… на император… неназовал никого.
— Не е носил пурпур — повтаря Стилиана, този път малко отчаяно.
— Млъкни, сестро. — Властният тон в нелепо свистящия хрипкав глас е изумителен. — Доведи Терций… ако краката му… го доведат. Застанете зад мен.
Слепият обезобразен мъж носи на шията си някакъв малък амулет, прилича на птица. Пуска наметалото си да се свлече на мозаичния под. Всички в тунела навярно съжаляват, че го прави, че е свалил дори качулката — освен Лизип. Императорът забелязва как Лизип изпива с очи отвратителната фигура на Леканус Далейн: влажни, широко отворени, пълни с нега очи, както човек би гледал обект на копнеж и желание.
Всичките трима Далейни. Всичко вече е ужасяващо ясно. Гесий дискретно е намеквал, че трябва да се справят с това, още когато първият Валерий е взел трона. Съветвал е на потомството на Далейн да се погледне като на административен проблем, недостоен за вниманието на императора и племенника му. Някои неща, мърморил е старият канцелар, са недостойни за мисълта на владетели, натоварени с бремето на много по-велики начинания в името на своя народ и на бога.
Чичо му е оставил това на него. Повечето такива неща е оставял на племенника си. Петрус е отменил убийството. Поради съображения, различни за всеки от случаите.
Терций: дете, а след това — явен страхливец, незначителен, дори по време на Въстанието на победата. На Стилиана от самото начало е гледал като на важна фигура, и още повече щом е порасла, след повече от десетилетие. Имал е планове за нея, с брака й за Леонт. Мислил е — арогантно? — че може да използва острия й ум, за да разшири кръгозора й. Мислил е, че го постига, макар и бавно, че тя схваща разгръщащите се актове на играта, която в края на краищата ще я направи императрица. Един ден. Двамата с Алиана нямат наследник. Мислил е, че тя разбира всичко това.
Леканус, най-големият, е нещо друго. Той е една от фигурите, терзаещи сънищата на императора, когато все пак спи, застава като безформена тъмна сянка между него и обещаната божия светлина. Нима вярата и благочестието винаги се пораждат от страха? Нима това знаят всички духовници, предричащи вечен мрак и лед под света за онези, които стоят встрани от божията светлина?
Валерий е повелил Леканус да не бъде убиван, каквото и да прави, макар да знае, че за истинския, смислен живот, според всички възможни мерки, най-голямото дете на Флавий Далейн, по-добър мъж, отколкото изобщо е бил баща му, е умрял на улицата пред дома им, когато е умрял баща му. И че просто продължава да живее. Смърт в живот, живот в смърт.