А онова, което сега е вързано за китките му, за да борави по-лесно с него, е един от сифоните, бълващи течния огън от металната кутия, която се търкаля зад него. Същият огън, използван в онова отдавнашно утро, за да възвести със смазваща увереност, каквато всеки мъж и жена в империята ще разбере, кончината на един император и идването на друг.
Струва му се, че всички са дошли направо от онова някогашно слънчево утро в този огрян от факли тунел, без нищо помежду им. Нещо странно става с усета му за време, годините се замъгляват. И Валерий помисля за своя бог, за недовършения свой Храм. Толкова много неща, замислени и недовършени. И отново за Алиана, там някъде горе, под дневната светлина.
Не е готов да умре, нито да позволи тя да умре.
Принуждава замъглените спомени да спрат, започва да мисли бързо. Леканус е повикал брат си и сестра си да отидат при него. Грешка.
Валерий казва:
— Само те двамата ли, Далейн? А тези верни стражи, които ви пуснаха тук? Каза ли им какво става с човек, който се озове пред пламъка? Защо не им покажеш другите си изгаряния? Те знаят ли изобщо, че това е сарантийски огън?
Чува звук зад себе си. Единият от войниците.
— Хайде, бързо, сестро! Терций, ела.
Валерий, без да откъсва очи от цевта на черната тръба, която таи най-лошата позната му смърт, се засмива отново и се обръща към другите двама родственици. Терций пристъпва боязливо напред, Стилиана също тръгва. Той отстъпва леко назад, за да се озове до нея. Войниците имат мечове. Знае, че и Лизип има поне един нож. Едрият мъж е по-ловък, отколкото може да си представи човек.
— Дръжте ги — казва рязко императорът на двамата екскубитори. — В името на бога, глупаци ли сте, та да искате собствената си смърт? Това е огън. Те ще ви изгорят.
Един от мъжете отстъпва колебливо. Глупак. Другият посяга нерешително към дръжката на меча.
— Ключът у вас ли е? — пита рязко императорът. По-близкият поклаща глава.
— Тя го взе, ваше величество.
„Ваше величество“. Пресвети Джад. Все още може да остане жив.
Терций Далейн изведнъж се завърта и се шмугва към стената на тунела, за да притича до брат си. Той не посяга да го спре. Не е войник, но тук вече залогът е неговият живот и животът на Алиана, и една визия за света, и едно завещание. Сграбчва жената, Стилиана, над лакътя, преди да е успяла да се промъкне покрай него, вади ножа с другата си ръка и го опира в гърба й. Острието едва ли би могло да прониже кожа; но те няма как да знаят това.
Но Стилиана — не оказва никаква съпротива, не се опитва дори да се измъкне от хватката му — го поглежда и императорът вижда в погледа й триумф, триумф, близък до лудостта; сеща се отново за древните жени от старите легенди.
Чува я как казва с ужасяващо спокойствие:
— Грешиш отново, ако мислиш, че брат ми няма да те изгори, за да ме спаси. Също толкова грешиш, ако мислиш, че се плаша, стига да изгориш като баща ми. Хайде, братко. Довърши го.
Валерий е потресен до дъно, изтръпнал е и онемял. Разбира, че е самата истина, още щом го чува; не е преструвка. „Довърши го“. И чува смътен, далечен звук в затаеното безмълвие на душата си, като звън на ударена камбана.
Мислел е, винаги е вярвал, че разумът може да надвие омразата — при достатъчно време и грижи. Сега, твърде късно, разбира, че не е така. Алиана е права. Гесий е прав. Стилиана, блестяща като диамант, може и да обича силата, да я владее с Леонт, но не това е нейната нужда, не това е ключът към нея. Ключът под леда й е огън.
Слепецът, нелепо точен в прицела с цевта, раздвижва грозната си паст в нещо, което Валерий разбира, че трябва да е усмивка. Казва:
— Каква… загуба, уви. Такава кожа. Трябва ли… скъпа сестро? Добре, така да бъде.
И императорът разбира, че все пак ще го направи, вижда алчната жажда в тлъстото лице на калисиеца до сакатия Далейн и с внезапно, яростно движение — непохватно, все пак не е човек на действието — сграбчва кесията на кръста й и я блъска силно, тъй че тя залита и рухва върху слепия си брат и двамата падат. Няма огън. Все още.
Отстъпва, чува как двамата стражи се отдръпват зад него и разбира, че ги е обърнал на своя страна, че вече са с него. Би искал да се помоли, но няма време. Никакво.
— Бързо! — извиква им рязко. — Вземете тръбата!
Двамата стражи хукват напред. Лизип, който изобщо не е страхливец и е хвърлил зара си с Далейните, вади меча си. Императорът, без да откъсва очи от него, отстъпва бързо, пръстите му шарят в кесията, намират тежкия ключ, познава го. Моли се безмълвно, от благодарност. Стилиана вече е станала, дърпа Леканус да се изправи.