Първият екскубитор насочва меча към тях. Лизип пристъпва напред, замахва, париран е. Леканус още е на колене, мълви безумни несвързани думи. Посяга към спусъка на огъня.
И тъкмо тогава, точно тогава, още докато вижда това, императорът на Сарантион Валерий Втори, възлюбленият на Джад и негов пресвят наместник на земята, трижди въздигнат пастир на своя народ, усеща как нещо бяло, разкъсващо и безмилостно се впива в него откъм гърба, докато отстъпва към вратата, към спасението и светлината. Пада и пада, отворил уста, без звук, ключът е в ръката му.
Не е записано от никого, защото никога не е записвано, нито пък е възможно да се запише, дали докато умира, чува един неумолим, могъщ, безбрежен глас да изрича единствено и само нему в онзи коридор под дворци и градини, и Града и света: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.
Нито се знае дали делфини идват за душата му, когато тя го напуска, бездомна за дългото си пътуване. Знае се, но само от едно лице на божия свят, че последната му мисъл като жив е за неговата жена, името й, и то е защо то тя го чува. И като го чува — някак все пак го чува, — разбира, че той си отива, отива си от нея, няма го вече, свършило е, край, свършил е най-сетне бляскавият танц, започнал така отдавна, когато той беше Петрус, а тя Алиана на Сините, и толкова млада, а следобедното слънце грее ярко над нея и над всички в безоблачното пролетно небе над Сарантион.
Тя отряза косата си още в малката лодка.
Ако бе сгрешила какво означава изчезването на Далейн и убитите стражи, остриганата коса можеше да се покрие, щеше да израсте отново. Не мислеше, че греши. Чернилка имаше в света, под яркото слънце, над сините вълни.
Разполагаше само с ножа на Мариск, за да я отреже; в лодката беше трудно. Режеше както й дойде, хвърляше кичурите в морето. Жертвени дарове. Очите й бяха сухи.
След като си отряза косата, се наведе през борда и със солената вода изми и крем, и боя, и уханните мазила от лицето си, и разми мириса на парфюма си. Обеците и пръстените прибра в един джоб в халата си (щяха да й трябват пари). После извади един от пръстените си и го даде на Мариск, който гребеше.
— Може би ще ти се наложи да направиш избор — каза му, — щом стигнем в залива. Простено ти е, какъвто и да е той. Това е благодарността ми към тебе за тази задача и за всичко, което стана преди.
Той едва преглътна. Ръката му трепна. Пръстенът струваше повече, отколкото можеше да спечели за цял живот в Имперската гвардия.
Каза му да махне кожената си броня, меча и връхната туника на екскубитор. Той се подчини. Хвърли ги през борда. Не проговори по целия път, гребеше здраво, потен под лъчите на Слънцето, със страх в очите. Пръстенът се озова в ботуша му. Ботушите бяха скъпи за рибар, но пък двамата нямаше да са заедно задълго. Тя се надяваше, че никой няма да забележи.
Пак с неговия нож сряза долната част на робата си, неравно, на места я разкъса. Хората щяха да виждат петна и дрипи, не качеството на плата. Свали кожените си сандали, хвърли и тях през борда. Погледна босите си крака: боядисани нокти. Реши, че ще мине. И някои уличници си боядисваха ноктите, не само дворцовите дами. Отново натопи дланите си във водата и ги разтърка, да почервенеят. Свали последния от пръстените си, онзи, който не сваляше никога, и го пусна в морето. Имаше приказки за един морски народ, чиито владетели се женели за морето така.
Тя правеше нещо друго.
През последната част от пътя до залива гризеше и чупеше ноктите си, нацапа разкъсания халат с кал и солена вода от дъното на лодката, а после и страните си. Ръцете и лицето й, ако ги оставеше така, щяха да я издадат много бързо.
Около тях вече имаше други лодки, така че трябваше да внимава. Рибари, салджии, корабчета, превозващи стоки към и от Деаполис между огромните туловища на корабите на флотата, която предстоеше да отплава на война. Обявяването й бе подготвено за днес, макар никой тук да не го знаеше. Императорът щеше да я обяви в катизмата след последната надпревара, пред всички велики особи на империята. Разчела беше сутрешната си разходка по водата тъй, че да е там навреме, разбира се.
Вече не. Това, което чувстваше пред себе си сега, беше аура на смърт, на край. Преди две години в двореца, по време на Въстанието на победата, бе заявила, че предпочита да умре в императорски одежди, вместо да живее нищожно.
Тогава беше вярно. Но сега беше вярно нещо друго. Още по-хладна, по-тежка истина. Ако убиеха Петрус днес, ако го направеха Далейните, самата тя щеше да живее достатъчно дълго, за да види и тях мъртви. След това?