След това щеше да се погрижи за себе си, както бе редно. Има смърт и смърт.
Нямаше как да разбере как изглежда в очите на войника в лодката с нея.
Приближиха се към дългия кей, маневрираха сред множеството лодки. Над водата закънтяха мръсни шеги и проклятия. Мариск едва успяваше да си пробие път. Ругаеха ги шумно, тя отвърна с ругатня — грубо, с глас, какъвто не бе използвала от петнадесет години, и направи мръснишки жест. Мариск, плувнал в пот, я изгледа за миг, после пак се наведе над греблата. Някой се изсмя високо, загреба назад и им отвори път, после я попита какво ще му направи в замяна.
Отговорът й ги накара да зацвилят от смях.
Пристанаха. Мариск скочи на кея, върза лодката. Алиана побърза да слезе сама, преди да е успял да й подаде ръка. Каза му, бързо и тихо:
— Ако всичко мине добре, ти спечели повече, отколкото си могъл да мечтаеш, и имаш благодарността ми за цял живот. Ако не, не моля за нищо повече от това, което вече направи. Джад да те пази, войнико.
Той замига. Тя с изненада разбра, че се мъчи да надвие сълзите.
— Нищо няма да научат от мен, ваше величество. Но… нищо друго?
— Нищо друго — отвърна му отривисто и тръгна.
Беше го казал искрено и беше храбър мъж, но разбира се, щяха да научат каквото знае, ако бяха достатъчно хитри да го намерят и да го разпитат. Мъжете понякога трогателно вярваха, че е по силите им да понесат професионален разпит.
Закрачи по дългия кей сама, боса, скрила всякакви накити, с дългия хитон — отрязан и раздран до къса зацапана риза (все още твърде хубава за сегашното й положение, скоро трябваше да си намери друга). Някакъв мъж спря, зяпна я и сърцето й подскочи. После гръмогласно й предложи цена и тя се отпусна.
— Много малко пари и си дребен — отвърна императрицата на Сарантион, като изгледа моряка от глава до пети. Тръсна орязаната си разрошена коса и му обърна пренебрежително гръб. — Намери си да шибаш някоя магарица за тая цена.
Гневният му протест бе удавен в смях.
Мина през гъстата пристанищна тълпа. Безмълвието в душата й бе толкова дълбоко, че отекваше. Продължи бавно по някаква уличка нагоре. Не я знаеше. Толкова много неща се бяха променили за петнадесет години. Стъпалата вече я боляха. От много време не беше ходила боса.
Видя един малък параклис и спря. Канеше се да влезе и да се помоли — и точно в този момент чу отвътре познат глас да изрича името й.
Не се огледа. Не помръдна. Беше глас отникъде и отвсякъде. На мъж, който беше само неин. Беше.
Пустотата я завладя като нашественическа армия. Замръзнала насред малката стръмна градска уличка, сред тълпи и глъч, тя каза безмълвно последното си сбогом на рожденото, не императорското име на най-обичната душа, която си отиваше, която вече си бе отишла от нея и от света.
Искала беше запретени от вярата делфини за стаята си. Тази сутрин бе завела майстора, Криспин, да ги види. Чак тази сутрин. Петрус… ги бе намерил пръв. Или те го бяха намерили, и не като мозайка на стена. А може би го отнасяха, душата му — там, където отнасят душите на път към Джад. Надяваше се да са добри, да е лек този път, да не е имало много болка.
Никой не я видя да плаче. Никакви сълзи. Беше курва в Града и имаше хора, които да убие, преди да я намерят и да я убият.
Представа нямаше накъде да тръгне.
Двамата стражи в тунела допуснаха невероятно глупавата грешка да погледнат назад, когато императорът падна. Случилото се, ужасът на случилото се, подкопа целия им воински опит, помете ги като кораби, откъснати от котвите от буря. Заради тази грешка изгоряха. Умряха с писъци, когато слепият докопа цевта и дръпна спусъка, който освободи течния огън. Леканус Далейн кълнеше, ревеше неразбрано, виеше като обезумял в собствената си смъртна агония, но прицели цевта с невероятна точност покрай сестра си и брат си право към войниците.
Бяха под земята, далече от живота и от света. Никой не чу писъците, нито кипенето и съскането на разтапящата се плът освен тримата Далейн и грамадният жадно вторачен мъж до тях, и другият, застанал зад мъртвия император, достатъчно далече, за да усети влажния напор на зноя по тунела и страх да стегне корема му, но не беше дори опърлен от древния огън.
Щом горещината намаля и писъците и стоновете секнаха, осъзна, че са се втренчили в него. Далейните и дебелият, когото помнеше много добре и за когото бе разбрал, че е в Града. Заболя го, че всичко това можеше да се случи, без той да узнае.
Но точно в момента имаше много по-сериозни поводи за страдание.