Покашля се, погледна окървавената лепкава кама в ръката си. Никога не беше имало кръв по нея. Носеше я за показност, само това. Погледна мъртвия в краката си.
И каза, покъртен:
— Ужасно е. Толкова ужасно. Всеки ще се съгласи, че е грешно един историк да се намесва в събитията, които хроникира. Толкова много авторитет губи, нали разбирате.
Гледаха го зяпнали. Никой не промълви нищо. Може би бяха стъписани от истината в думите му.
Слепецът Леканус плачеше, издаваше отвратителни звуци, все едно че го душат. Все още беше на колене. Миришеше на изгоряло месо. Войниците. Пертений от Евбулус се притесни, че ще му призлее.
— Как влезе тук? — попита Лизип.
Стилиана гледаше императора. Мъртвия император в нозете му. Беше опряла ръка на рамото на плачещия си брат, но я отдръпна, прекрачи двамата изгорени мъже, спря и изгледа секретаря на мъжа си.
Пертений изобщо не беше сигурен дали е длъжен да отговаря на такова низвергнато чудовище като калисиеца, но контекстът май не бе особено подходящ за изследване на тази мисъл. Отвърна; гледаше жената на своя началник:
— Стратегът ме изпрати да разбера какво задържа… императора. Дошли са… току-що дойдоха… новини… — Никога не се запъваше така. Пое си дъх. — Току-що дойдоха новини и той сметна, че императорът трябва да научи за тях.
Императорът беше мъртъв.
— Как влезе тук? — зададе Стилиана, същият въпрос. Странно изражение. Помътен поглед. Уж гледаше него, но не съвсем. Не го харесваше. Пертений го знаеше. Но тя не харесваше никого, тъй че това не беше важно.
Той се покашля отново, приглади предницата на туниката си.
— Ами, случайно разполагам с някои ключове. Ключовете са… отварят ключалки.
— Естествено. — Познаваше добре иронията й, злостта в нея, но този път в тона й имаше нещо безкръвно, механично. Тя отново погледна надолу, към мъртвия. Проснат на пода. Кръв по мозайката.
— Нямаше стражи — продължи Пертений, макар да не го бяха питали. — Никой нямаше в коридора отвън. А… трябваше да има. Помислих…
— Помисли, че може би нещо става, и поиска да го видиш.. — Лизип. Характерният рязък тон. Усмихна се, тлъстините на лицето му се разтресоха. — Е, видя, нали? Сега какво, историко?
Историко! По ножа му имаше кръв. В тона на калисиеца — ирония. Миризма на печено. Жената го гледаше, чакаше.
И Пертений от Евбулус я изгледа на свой ред, не Лизип, и направи най-простото нещо. Коленичи до помазания император, когото бе ненавиждал и когото беше убил, остави камата на пода и каза тихо:
— Какво да съобщя на стратега, господарке?
Тя издиша. На секретаря — гледаше я с присвити очи — му се стори, че се сви, обвивка, останала без вътрешна сила и живот. Стана му… интересно.
Тя не му отговори. Отговори брат й, вдигнал грозното си лице.
— Аз го убих — каза Леканус Далейн. — Сам. По-младият ми брат и сестра ми… дойдоха и… ме убиха затова. Колко праведно! Така го съобщи… секретарю. Запиши го. — Свистенето в гласа му бе станало пронизващо. — Запиши… при управлението… на император Леонт и неговата славна императрица… и на децата… на Далейн… след тях!
Изтече миг мълчание, още един. И тогава Пертений се усмихна. Разбра. Беше така, както трябваше да бъде. Най-сетне. Селякът тракезиец беше мъртъв. Курвата му също, или скоро щеше да е. Империята се връщаше — най-сетне — на мястото си.
— Ще го направя — отвърна той. — Вярвайте ми, ще го направя.
— Леканус? — Пак Лизип. — Ти обеща! Ти ми обеща! — В гласа му имаше страст, натежал беше от неутолимо желание.
— Първо тракезиеца, после мен — отвърна Леканус Далейн.
— Разбира се — заговори припряно Лизип. — Разбира се, Леканус.
Тресеше глава, огромното му туловище тръпнеше, обзето от жажда, като в пристъп на страстна вяра или на похот.
— О, Джад! Аз се махам — каза Терций припряно. Сестра му се отдръпна, щом най-младият Далейн тръгна забързано назад по тунела, почти тичаше. Не го последва, обърна се и погледна осакатения си брат и калисиеца, който дишаше задъхано, отворил уста. Наведе се и промълви нещо на Леканус. Пертений не го чу. Гледката го отврати. Братът не отвърна.
Секретарят се задържа още малко. Видя как слепият подаде цевта на калисиеца и как той разтреперан започна да я отвързва от сакатите му ръце. Призля му отново. Вдигна ножа и го прибра в канията, после забърза към вратата, която бе отключил. Не погледна назад.
Все едно, това нямаше да го запише. Изобщо не се беше случило, не беше част от историята, нямаше нужда да гледа. Важни бяха само записаните неща.
Мъже някъде препускаха с коне, оряха ниви, деца играеха или плачеха, или превиваха гръб в непосилен труд на света. Кораби изпъваха платна. Валеше дъжд или сняг, вятър вееше пясък в някоя пустиня, хора ядяха и пиеха, подхвърляха се шеги, клетви се изричаха благочестиво или с гняв. Пари минаваха от едни ръце в други. Жена проплакваше нечие име зад спуснати кепенци. Молитви се мълвяха в храмове и гори, и пред свещени огньове. Делфин скачаше сред синьо море. Мъж редеше тесери по стена. Делва се счупи на ръба на кладенец и слугинята знаеше, че ще я бият за това. Мъже губеха на зар, в любов или във война. Хейроманти майсторяха с магия таблични, носещи страстен копнеж, плодовитост или пък несметно богатство. Или пък смърт за някой, ненавиждан по-дълго и отчаяно, отколкото може да опише човек.