На излизане от тунела Пертений от Евбулус усети нов далечен прилив на влажен зной, но този път не чу писъци.
Излезе в долната част на Атенинския палат, подземната. Широко стълбище водеше нагоре, коридорът продължаваше в две посоки — към други коридори и етажи. Нямаше никакви стражи. Съвсем пусто. Терций Далейн вече беше изтичал нагоре. Някъде. Дребен, незначителен човек, помисли си Пертений. Едва ли щеше да я запише тази мисъл, разбира се. Нито сега, нито в който и да било… публичен документ.
Пое си дъх, приглади туниката си и се приготви да се качи горе и навън, да се върне през градините в другия палат, за да каже на Леонт какво се е случило.
Разходката се оказа ненужна.
Чу трополене отгоре и вдигна очи тъкмо когато от тунела зад гърба му долетя далечен вик и последен полъх горещина.
Не погледна назад. Погледна нагоре. Леонт слизаше по стълбите отривисто, както винаги. С войници зад него, както винаги.
— Пертений! Какво, в святото божие име, те задържа? Къде е императорът? Защо вратата е… къде са стражите?!
Пертений преглътна. Приглади туниката си.
— Ваша милост… случило се е нещо ужасно.
— Какво? Там, вътре? — Стратегът спря.
— Не влизайте, господарю. Там е… ужасно. — Което си беше чистата истина.
И предизвика предвидима реакция. Леонт се обърна към стражите и заповяда:
— Изчакайте тук.
Златокосият водач на сарантийските армии влезе в тунела.
И на Пертений, разбира се, му се наложи да се върне. Това вероятно също нямаше да се запише в хрониките, но беше невъзможно хронистът да не стане свидетел на предстоящото. Притвори грижливо вратата зад себе си.
Леонт вървеше бързо. Докато Пертений отново стигне до извивката на тунела, стратегът вече бе коленичил до овъгленото тяло на императора.
Дълго, почти безкрайно дълго всички стояха застинали. Накрая Леонт посегна към токата под гърлото си, разкопча я, смъкна тъмносиньото си наметало и нежно зави тялото на мъртвеца. Вдигна глава.
Пертений беше зад него и не можеше да види изражението му. Миризмата на изгоряла плът беше ужасна. Пред тях, неподвижни, един до друг, стояха другите двама живи. Пертений остана на място, на извивката, полускрит до стената.
Стратегът се изправи. Стилиана стоеше срещу него, вдигнала високо глава. До нея Лизип калисиецът сякаш едва сега осъзна, че държи хвърлящото огън оръжие. Пусна го. Неговото лице също изглеждаше странно. Три трупа имаше до него, овъглени и черни. Двама стражи. И Леканус Далейн, изгорял преди толкова години, с баща си.
Леонт не каза нищо. Тръгна много бавно напред. Спря пред жена си и Лизип.
— Какво правите тук? — Към Лизип.
Стилиана беше като лед, като мрамор. Калисиецът гледаше стратега, сякаш се чудеше как се е озовал тук.
— Как изглежда? — отвърна той. Паметен глас. — Подовата мозайка е чудесна, нали?
Леонт, командирът на армиите на Сарантион, беше мъж от друга мая, не като мъртвия император зад него. Извади меча си. Движение, повтаряно повече пъти, отколкото могат да се изброят. И без нито дума повече заби острието в сърцето на мъжа, който стоеше до жена му.
Лизип изобщо не помръдна, не му остана възможност да се защити. Пертений, неспособен повече да се сдържа, пристъпи напред, видя слисването в очите на калисиеца, преди Леонт рязко да издърпа острието и той да се свлече тежко на пода.
Нямаше ехо. Сред воня на изгорена плът и труповете вече на петима мъже, съпруг и съпруга стояха един срещу друг, тук, под земята, и Пертений потръпна, докато ги гледаше.
— Защо го направи? — каза Стилиана Далейна.
Той я зашлеви, войнишки удар. Главата й се завъртя.
— Бъди кратка и точна — каза съпругът й. — Не защо. Кой го направи?
Стилиана дори не вдигна ръка към бузата си. Гледаше съпруга си. Само допреди няколко мига бе готова да я изгорят жива, спомни си секретарят. Нямаше страх в нея, нито капка.