— Брат ми. Леканус. Отмъсти за баща ни. Извести ме тази сутрин, че идва тук. Явно е подкупил охраната си на острова, а чрез тях — и екскубиторите на вратите тук.
— И ти дойде?
— Естествено. Твърде късно, за да го спра. Императорът беше мъртъв, и двамата войници. А калисиецът вече беше убил Леканус.
Лъжите. Изречени без капка усилие, толкова нужни. Думите, с които всичко можеше да се получи. За всички. Тя добави:
— Брат ми е мъртъв.
— Злата му душа да изгние дано — бездушно отвърна мъжът й. — Какво правеше калисиецът тук?
— Хубав въпрос, но за него — каза Стилиана. Лявата й страна, където я беше ударил, бе зачервена. — Можехме да получим отговор, ако някой глупашки не беше извадил меч.
— Полека, жено. Мечът още е в ръката ми. Ти си Далейн и според собственото ти твърдение вашето семейство току-що е убило святия ни император.
— Да, мъжо. Убиха го. Мен ли ще убиеш сега, скъпи?
Леонт замълча. Погледна назад, за първи път. Видя Пертений. Изражението му не се промени. Обърна се отново към жена си.
— Ние сме на ръба на война. Днес. Трябваше да бъде обявена днес. А сега дойдоха вести, че басанидите са нарушили границата на север, нарушили са мира. И императорът е мъртъв. Нямаме император, Стилиана.
А Стилиана Далейна се усмихна. Пертений го видя. Жена толкова красива, че на човек може да му секне дъхът.
— Ще имаме — каза тя. — Ще имаме много скоро. Господарю.
И коленичи, възхитителна и златна сред овъглените тела на мъртвите, пред своя съпруг.
Пертений се отлепи от стената, направи няколко крачки напред и също коленичи, опря чело в пода. Тишината в тунела пак се проточи безкрайно.
— Пертений — най-сетне каза Леонт. — Много неща има да се свършат. Сенатът трябва да се събере. Иди в катизмата на Хиподрума. Веднага. Кажи на Боносус да дойде тук с теб. Не му казвай защо, но бъди изричен, че трябва да дойде.
— Да, господарю.
Стилиана го погледна. Все още беше на колене. И каза:
— Разбра ли? Не казвай на никого какво се случи тук, нито за нападението на басанидите. Ред трябва да наложим тази нощ в Града, да го удържим.
Леонт я погледна.
— Армията е тук. Няма да е същото, както… като последния път, когато нямаше наследник.
Жена му издържа погледа му, след това извърна очи към брат си на пода.
— Да. Не е същото. — И повтори: — Не е същото.
Стратегът й помогна да стане. Ръката му докосна отеклата й страна, нежно този път. Тя не помръдна, очите й бяха впити в неговите. Толкова златни бяха и двамата, помисли Пертений. Толкова високи. Сърцето му се изпълни.
Стана, обърна се и тръгна. Заповеди имаше да изпълнява.
Съвсем беше забравил за кръвта по камата си, през ум не му мина да я почисти този ден, но никой не обърна внимание на това, тъй че беше все едно.
Рядко го забелязваха: историк някакъв, записвач на събития, изгърбен и невзрачен, присъстващ навсякъде, но никога човек, играещ каквато и да било роля в събитията.
Докато се изкачваше по стълбите и след това бързаше по дворцовите коридори, през горния етаж и покрития проход към задната част на катизмата, той вече подреждаше в ума си фразите, началото на хрониката. Подходящият тон на отчуждена разсъдливост бе много важен за началото на хроника. „Дори и най-повърхностното изучаване на минали събития ни учи, че справедливото възмездие Джадово за безбожни и зли дела може да се забави дълго, но…“
Спря изведнъж и един от евнусите в коридора стреснато се отдръпна. Зачуди се къде ли е курвата. Едва ли щеше да е в катизмата, разбира се, макар че тази гледка щеше да е интересна. Дали все още не беше в банята си в другия палат, хлъзгава и гола в прегръдките на някой войник? Приглади туниката си. Стилиана щеше да се погрижи за нея, да, щеше.
„Ред трябва да наложим тази нощ в Града“, бе казала.
Знаеше какво има предвид. И как не! Последната смърт на император без назован наследник беше на Апий и в последвалото насилие — на Хиподрума, по улиците и дори в залата на имперския сенат — един невеж тракезийски селяк бе издигнат на щит, провъзгласен за владетел от жалката тълпа и облечен в пурпур. Редът сега бе нещо неизмеримо важно. И спокойствието сред осемдесетте хиляди на Хиподрума.
Ако всичко свършеше както трябва, в края на този ден той щеше да се издигне. Много. Това го наведе на мисълта за друга една жена и той отново приглади туниката си.
Беше много щастлив — рядко, почти безпрецедентно състояние за него, — докато носеше разтърсващата света вест към катизмата, а кръвта още лепнеше по острието на камата му.
Слънцето грееше над Града. Вече се спускаше, но този ден — и тази нощ — дълго още нямаше да свършат в Сарантион.