В тунела, между мъртвите, две златни фигури стояха и се гледаха в безмълвие. После бавно тръгнаха навън и нагоре по широките стъпала, без да се докоснат, но един до друг.
На камъните зад тях, на мозайката, под синьото наметало лежеше Валерий Сарантийски, вторият с това име.
Лежеше тялото му. Онова, което бе останало от него. Душата му бе заминала. При делфините, при бога, където отиват душите.
Някъде по света точно тогава се роди дълго чакано дете, а някъде издъхна ратай, оставил стопанство в скръб, без мъжка ръка, с неизорани ниви и незасято зърно. Бедствие неописуемо.
12
Имперският кораб прекоси пролива — не се виждаха делфини този път — и пристана на кея. Криспин не беше единственият, който се взираше с тревога в приближаващия се бряг.
На острова бяха убити хора. Поне двама от екскубиторите бяха предатели. Далейн беше избягал. Императрицата ги бе оставила, — бе отплувала с малка лодка само с един мъж. Опасност витаеше във въздуха в този ярък пролетен ден.
Никой не ги очакваше. Нито приятели, нито врагове — никой. Хората на кея вързаха въжетата за кнехтовете и зачакаха императрицата да слезе.
Каквито и да бяха очертанията на днешния заговор, помисли си Криспин, на острова и в Имперския прецинкт, той не беше замислен толкова прецизно, че да предвиди възможността императрицата да е предприела увеселително пътуване с гостуващ художник, за да погледат делфини… и да посетят един затворник на един остров.
Аликсана можеше все пак да остане с тях на връщане. Но после какво? Да се остави да я върнат с носилка в Атенинския или Траверситския палат, та да разбере нападнат ли е съпругът й, или вече е убит от Леканус Далейн и изменилите екскубитори, и дали евентуално имат някакви планове за нея?
Тъкмо съучастничеството на екскубиторите в заговора я бе убедило, че се разгръща голяма схема. Щом на страната на заговорниците бяха минали и мъже от Имперската гвардия, които и колкото и да бяха, значи ставаше нещо гибелно опасно. Не беше просто бягство на затворник.
Криспин разбираше защо бе оставила наметалото си на брега, за да се върне тайно. Зачуди се дали изобщо ще я види пак. Или императора. А после се замисли — беше неизбежно — какво ще сполети него, щом се разбере, че е бил на това сутрешно пътуване с императрицата. Щяха да го разпитат какво знае. Не знаеше какво да отвърне. Не знаеше все още и кой ще го разпита.
След това си помисли за Стилиана. Спомни си какво му бе казала, когато я остави в нощта — зад един прозорец и през един двор. Че нещо ще се случи скоро. Че не съжалява. Че нещо е направено и оттам следва всичко останало. „Но помни тази стая, родиецо. Каквото и да стане. Каквото и да направя“.
Не беше толкова наивен да повярва, че слепият й осакатен брат на острова, макар и с птица-душа, сам е подготвил бягството си. Зачуди се къде се е дянал гневът му: все пак предопределяше живота му вече две години. Гневът, помисли си Криспин, е един вид лукс. Опростява нещата. Ала това, което ставаше сега, съвсем не беше просто. Нещо било направено, бе казала тя. И оттам следвало всичко останало.
Всичко останало. Империя, свят, всички, които живееха на този свят. Контурите на миналото, предопределящи настоящето. И тя не съжалява.
Спомни си как се качи по тъмното стълбище, как страстта бучеше в него като придошла река. Горчивото й двусмислие. Помнеше го, както щеше винаги да помни и Аликсана. Образи, пораждащи образи. Императрицата на каменния бряг. „Курвата“, беше я нарекъл Пертений в тайните си писания. Такава злост и омраза. Гневът е нещо по-лесно, помисли си Криспин.
Хората на кея стояха в редица, все още очакваха императрицата да слезе. Екскубиторите и моряците на борда се споглеждаха нерешително, а след това — можеше да е смешно, стига да бе останало място за смях на света — се обърнаха към Криспин, за заповеди. Командирът им бе заминал с императрицата.
Той поклати глава и каза:
— Представа нямам. Вършете си работата. Ще докладвате сигурно. Нали докладвате, когато… се случи нещо такова. — „Нещо такова“. Чувстваше се като идиот. Линон щеше да му го каже.
Карулус щеше да знае какво да им каже. Но Криспин не беше войник. Нито баща му. Което не попречи на Хорий Крисп да загине в битка, нали? Бащата на Стилиана пък бе изгорял. Онова изчадие на острова… сигурно красив мъж преди, и горд. Криспин си помисли за божия лик на купола в Саврадия, за сивото лице, за разранените в борбата със злото пръсти.
Ликът падаше. Парче по парче.
Спуснаха дървеното мостче. Не разстлаха пътеката. Императрицата не беше тук. Криспин слезе и ги остави сред шумотевицата на готвещото се за война пристанище. Никой не го спря, дори не забелязаха, че си отива.