Докато се отдалечаваше, чу някъде в далечината многогласен рев. Хиподрумът. Мъже и жени гледаха надбягвания с колесници, за забавление. Призля му. Черно знамение сред белия ден. Нещо щеше да се случи. Скоро.
Представа нямаше накъде да тръгне, какво да прави. Кръчмите щяха да са тихи и безлюдни при толкова хора на Хиподрума, но не му се искаше да седне някъде и да се напие. Все още. Карулус нямаше да си е у дома, щеше да е на надбягванията. Шайрин също. Артибасос почти със сигурност беше в Храма, както и Пардос и Варгос. Можеше да отиде да поработи. Това винаги можеше да го направи. Та нали все пак работеше тази сутрин, когато тя дойде да го вземе. Беше се опитвал да постигне отчуждеността, яснотата на ума, за да изобрази дъщерите си на купола, та да останат там поне толкова вечно, колкото един майстор може да мечтае, че е достижимо.
Всички тези неща сега ги нямаше. Нито момичетата, нито отчуждеността или яснотата. Простотата на гнева дори я нямаше. За първи път, откакто се помнеше, мисълта да се потопи в занаята си го отблъскваше. Беше видял да умират хора тази сутрин, сам беше нанесъл удар. Качването по стълбата щеше да е… бягство на страхливец. И щеше да опетни всичко, което се опиташе да направи.
Нов гръмовен рев от Хиподрума. Беше вървял право натам. Излезе на форума, видя огромната стена. И храма от другата страна, статуята на Валерий Първи и Бронзовите порти зад нея, портите на Имперския прецинкт.
Там сега се разиграваха събития. Или вече се бяха разиграли. Погледна към портите, сам насред огромното пространство. Представи си как отива и иска да го пуснат. Спешна необходимост да говори с императора. За някои аспекти на купола, избор на цветове, ъгъл на тесерите. Щяха ли да съобщят за него и да го представят?
Устата му беше пресъхнала, сърцето му туптеше болезнено силно. Беше родиец, от паднала, завладяна страна, в която Валерий се канеше да нахлуе. Беше пратил писмо до майка си, до приятели, макар да съзнаваше, че не могат да направят нищо.
Би трябвало да мрази мъжа, който подготвяше тази флота, тези войници. Вместо това си спомни Валерий: как една нощ прокара ръка през косата на един дребен пълничък архитект като майка и му каза — заповяда му — да се прибере да се наспи.
Нима антите бяха по-добри от онова, което можеше да донесе на полуострова Сарантион? Особено антите, каквито бяха сега, на ръба на жестока гражданска война? Още много смърт предстоеше, все едно дали Валерий щеше да отплава, или не.
Опитите за убийство не бяха патент единствено на антите, помисли си Криспин, загледан в бронзовите порти. Зачуди се жив ли е все още Валерий. В ума му отново изплува Аликсана. На брега, точно в този миг, при митите от прибоя скали. „Когато жена ти умря… как продължи да живееш?“
Как го беше узнала, че да попита точно това?
Не трябваше да го интересува чак толкова. Все пак беше чужденец тук, чужд на тези бляскави, гибелно опасни особи и на всичко, което се случваше днес. Тези хора — и мъжете, и жените — бяха толкова извън него, че се движеха в съвсем друго пространство в творението на Джад. Той беше художник. Подреждаше стъкло и камък. Който и да властва, казал бе веднъж на Марциниан в гнева си, работа за майстори на мозайка ще има, защо ще ги интересуват интригите, заплитани в разни дворци?
Беше чужд тук, случаен… и обременен с образи. Погледна колебливо към Бронзовите порти, представи си пак как влиза през тях, а после им обърна гръб.
Влезе в един параклис. Избра го напосоки, първия, на който се натъкна по широката улица на изток. Непозната улица. Беше малък, тих, почти пуст, шепа жени само, повечето стари, тихо мърморещи фигури в полуздрача, без никакъв духовник в този час. Колесниците отвличаха хората. Прастарата битка. Тук слънчевата светлина почти се губеше в смътен зрак, процедил се през малките прозорчета под купола. Никаква украса. Мозайките бяха скъпи, стенописите — също. Но си личеше, че тук не идват богати хора, за да спасят грешните си души с дарове на клириците. От тавана се спускаха светилници, една редица от олтара до вратите, други няколко при страничните олтари, но бяха запалени само няколко: маслото трябваше да се пести.
Криспин постоя малко срещу олтара и диска, а после коленичи — възглавнички нямаше — на коравия под и затвори очи. И тук, между унесените в молитва жени, си помисли за майка си: дребничка, смела и прелестна, с вечното ухание на лавандула, сама вече толкова дълго, откакто загина баща му. И толкова далече.
Някой стана, мълчаливо направи знака на диска и излезе. Старица, прегърбена от годините. Криспин чу как се открехна вратата и как после се хлопна. Беше много тихо. А после чу как някой запя в тази тишина.