Вдигна глава. Всички бяха съвсем неподвижни. Гласът, нежен и жаловит, идваше някъде отляво. Видя сякаш някаква смътна фигура там, пред един от страничните олтари, където не горяха светилници. До олтара имаше запалени няколко свещи, но той не можеше да види дори дали пеещата е момиче, или стара жена, толкова слаба бе светлината.
Ала след миг, щом събра разсеяните си мисли, разбра, че гласът пее на тракезийски, което вече беше съвсем странно. Литургиите тук винаги се отслужваха на сарантийски.
Тракезийски, древният език на онези, които бяха властвали над по-голямата част от света преди Родиас. Владееше го слабо, но когато се вслуша, се сети, че това е траурна песен.
Всички бяха застинали. Не влизаше никой. Коленичил сред молещите се жени в потъналото в сумрак свято място, Криспин слушаше глас, пеещ за скръб на древен език, и си помисли, че музиката е едно от нещата, които липсваха в живота му, откакто Иландра умря. Приспивните й песни за момичетата всъщност бяха и за него.
Кой ще каже какво е любов?
Кой може любовта да разбере?
Фигурата, само смътна сянка, глас без тяло, не пееше киндатска люлчина песен. Възпяваше, най-сетне осъзна Криспин, съвсем езическа скръб: житната дева и рогатия бог, Приношението и Убития. В храм на Джад. Образи, древни още когато Тракезия е била велика.
Криспин потръпна. Коленете му бяха изтръпнали от студенината на камъка. Отново погледна наляво, напрегна взор, за да прониже сумрака. Само сянка. Свещи. Само глас. Всички неподвижни.
И усети невидими духове да кръжат в сумрака, и си помисли, че Валерий, императорът, е бил Петрус от Тракезия, преди да дойде на юг при чичо си от северните поля, и че сигурно е знаел тази песен.
А с това го споходи и друга мисъл. Криспин отново затвори очи и се нарече трижди глупак. Защото ако това беше вярно — а беше вярно, — Валерий също така бе знаел точно какво всъщност представлява бикът в рисунките му за Храма. Беше от Северна Тракезия, с лесовете и житните поля, от местата, където езическите корени пронизваха земята от векове.
Валерий бе познал зубира още щом го бе видял в рисунките му.
И нищо не беше казал. Беше дал скиците на Източния патриарх, беше ги одобрил за купола на своето завещание, за своя Храм на Святата Мъдрост на Джад. Осъзнаването на всичко това нахлу в душата на Криспин като вятър. Изумен, той прокара ръце през косата си.
Кой на този свят можеше да дръзне да се опита да примири толкова много неща? Изток и Запад, обединени отново, Северът идва на юг, танцьорка става императрица. Дъщерята на нечий враг и… жертва, омъжена за собствения му приятел и стратег. Зубирът в Елшовия лес, огромен и див — същината на дивото — на купол, посветен на Джад, в лоното на трижди укрепения Град.
Валерий. Валерий се беше опитал. Тук имаше… шаблон. Криспин чувстваше, че почти може да го види, да го разбере. Самият той работеше с шаблони, боравеше с тесери и светлина. Императорът беше боравил с човешки души и със света.
Имаше и скръбен глас.
Нима не ще се върне девата в полята светли
с косата, жълта като жито?
Ще задържат рогата божии луната синя,
Ловкинята когато го простреля и умре.
Как можем ние да живеем, смъртните,
щом тези двамата умрат?
Как можем ние да узнаем, тленните,
какво по дирята си ще оставим?
Когато чуе се в леса ревът гръмовен,
ще заридаят земните чада.
Когато звярът с рев излезе сред полята,
деца от плът и кръв ще трябва да умрат.
Трудно разбираше тракезийските думи. И все пак ги разбираше — с душата си, не с ума: също както бе вдигнал очи в онзи храм в Саврадия, в Деня на мъртвите, и бе доловил една истина за Джад и за света, горе на купола. Сърцето му преливаше от болка. Пронизваха го загадки. Беше ненужен, смъртен и сам, пронизан от тази песен като от меч.
След малко усети, че самотният глас е секнал. Погледна отново натам. От пеещата нямаше и помен. Никого нямаше там. Никого. Бързо се обърна към вратите. Никой не излизаше. Никакво движение в параклиса, никакви стъпки. Никой от другите в сумрака не бе помръднал дори, нито по време на песента, нито сега. Все едно изобщо не я бяха чули.
Криспин отново потръпна, усещаше, че го е докоснало нещо невидимо, докоснало е живота му. Ръцете му трепереха. Погледна ги, все едно че не бяха негови. Кой бе изпял тази траурна песен? Кой беше оплаквал с езически слова в храм, посветен на Джад? Помисли си за Линон, сред сивата мъгла, на студената трева. „Помни ме“. Нима се задържаше вечно полусветът, щом пристъпиш в него? Не знаеше.