Не знаеше.
Стисна юмруци и се втренчи в тях — драскотини, резки, стари белези. Спряха да треперят. Отправи зов към Джад, обгърнат от сянка и безмълвие, и направи знака на слънчевия диск и помоли бога за милост и светлина, за мъртвите и за живите, които познаваше, тук и там, далече. А после стана и отново излезе на светло, и тръгна по улици и улички, през площади и портици. Чуваше зад себе си шума от Хиподрума — вече много силен, ставаше нещо. Видя тичащи мъже, изникваха от всички посоки, с тояги и ножове в ръце. И меч видя. Сърцето му още тътнеше като барабан.
Започваше се. Или, погледнато другояче — свършваше се. Не трябваше да го е грижа толкова. Но не можеше да е безразличен. Истина, не можеше да я отрече. Само че никаква роля не му беше останала да играе.
Оказа се, че греши.
Защото когато се прибра, видя, че Шайрин го чака. С Данис на шията.
Бунтът кипна с невъобразима бързина. В един миг Сините правеха победната си обиколка, в следващия крясъците се промениха, станаха ужасни и се развихри дивашко насилие.
Клеандър, от тунела, където бяха отнесли Скорций, погледна навън и видя биещи се мъже, с юмруци, а после и с ножове, фракциите си пробиваха път през неутралните трибуни, за да се счепкат. Падаха хора и други хора ги тъпчеха в усилието си да се отдръпнат. Видя как вдигнаха някого, запокитиха го във въздуха и той падна върху главите на хората по-надолу. Пред очите му някаква жена — мъчеше се да се провре между двете групи противници — падна на колене и Клеандър си представи — макар и от това разстояние и въпреки оглушителния рев, — че чува писъците й, докато я стъпкват. Всички напираха отчаяно към изходите. Гмеж от тела.
Погледна мащехата си, след това — катизмата в другия край на дългата права. Баща му беше там горе, прекалено далече, за да може да им помогне. Клеандър си пое дъх. Хвърли последен, бърз поглед към лекарите, които се бяха навели над Скорций, и взе решение. Хвана мащехата си за лакътя и я поведе навътре в тунела. Тя тръгна покорно, без нищо да каже.
Клеандър знаеше накъде я води — стотици пъти бе идвал тук. Стигнаха до залостена врата. Младежът издърпа резето и излязоха в най-източния край на Хиподрума.
Тенаида изглеждаше някак зловещо безразлична, все едно не забелязваше паниката около тях. Клеандър погледна натам, където трябваше да е носилката й, близо до главната порта, през която бяха влезли, но веднага разбра, че няма смисъл да се опитва да се доберат до нея: боят вече се беше разпрострял извън Хиподрума, фракциите се биеха на форума. Прииждаха още хора. Ревът отвътре беше ужасен. Той пак хвана мащехата си за лакътя и я поведе в обратна посока толкова бързо, колкото можеше да я дърпа.
В ума му се бе задържал един образ и не можеше да се отърси от него: изражението на Асторгус, когато пазачът при портата пристъпи напред и съобщи онова, което самият Клеандър беше видял, но бе решил да не казва. Асторгус се вцепени, лицето му замръзна като маска. Миг след това фракционарият на Сините се обърна, без и дума да каже, и излезе на пистата.
А на пистата и на трибуните Сините още празнуваха, младият колесничар, който бе спечелил надбягването, правеше победния кръг с двамата Бели.
Скорций лежеше в безсъзнание в тунела. Басанидският лекар и лекарят на Сините отчаяно се опитваха да спрат кръвотечението, да го задържат сред живите. Те също бяха целите в кръв.
А после хората в тунела чуха как възгласите по трибуните изведнъж преляха в нещо съвсем друго — дълбок, ужасяващ звук, а след това започна боят. Още не знаеха какво е направил Асторгус, нито защо.
Клеандър забързано поведе майка си нагоре през колонадата, изчака група младежи да се изсипят на улицата: викаха и размахваха тояги и ножове. Някой извади и меч. Само преди две седмици той можеше да е този младеж, впуснал се да лее кръв. Сега гледаше на всички тях като на заплаха, бясна и неудържима. Нещо беше станало с него. Не пусна ръката на мащехата си.
Някой го извика. Обърна се рязко и въздъхна облекчено. Беше Карулус, с когото се бе запознал в Спината предната есен, онзи, чието сватбено празненство бе уредила Шайрин. Беше прегърнал младата си съпруга с лявата си ръка, а в дясната държеше нож.
— Ходом марш след мене, младеж — каза Карулус отривисто, но съвсем спокойно. — Ще отведем жените у дома, за да можем спокойно да пийнем нещо топло в този приятен пролетен ден. Чудесен ден, нали? Обичам пролетта.