Това предлагаше известно обяснение, макар и едва ли пълно оправдание, за случилото се впоследствие. Асторгус, фракционарият на Сините, опитен и честен мъж, човек, който би трябвало да е по-благоразумен, беше излязъл на пистата, беше отишъл при Кресценс, който тъкмо се съвземал след тежко падане, и го беше ударил в лицето и тялото, като му беше счупил носа и му бе навехнал рамото пред очите на осемдесет хиляди силно възбудени хора.
Провокиран, безспорно — по-късно щеше да заяви, че е мислел, че Скорций ще умре — но постъпката му все пак си беше безотговорен акт. Ако искаш да набиеш някого, правиш го нощем — стига да имаш ум в главата.
Кресценс нямаше да се състезава почти два месеца, но не умря. Скорций също.
Близо три хиляди души обаче отидоха при бога, в Хиподрума и по улиците него ден и нея нощ. Главният официарий винаги настояваше за точните бройки — и винаги беше трудно да му ги дадат. Жертвите бяха сериозни, но броят все пак не беше ужасен за бунт, продължил с пожари и плячкосвания вечерта. В сравнение с последните големи размирици, при които бяха избити тридесет хиляди, това общо взето можеше да мине за много по-дребно събитие. Както обикновено бяха подпалени няколко киндатски дома, както обикновено и няколко чужденци — басанидски търговци предимно — бяха убити, но второто можеше да се очаква предвид вероломното нарушаване на Вечния мир, за което по здрач бе разгласено в града заедно с новината за кончината на императора. Разгневените хора често са неудържими.
Повечето убийства станаха след стъмване, когато екскубиторите, със запалени факли и мечове в ръце, излязоха от Имперския прецинкт, за да усмирят улиците. Междувременно всички войници вече бяха в течение, че имат нов император и че сарантийската територия е нападната от североизток. Тези факти несъмнено разбуниха прекомерно духовете и това доведе до няколко фатални изхода за обикновени граждани и до убийството на неколцина басаниди.
Не си струваше да се обсъжда, наистина. Човек не може да очаква армията да е търпелива с разбеснели се граждани. Никой не беше подведен под отговорност. Всъщност архонтът на екскубиторите беше похвален за бързото потушаване на нощните размирици.
Много по-късно Асторгус и Кресценс щяха да бъдат съдени: първите важни съдебни дела, проведени при новия имперски режим. Двамата се държаха с достойнство, заявиха, че искрено се разкайват за действията си. Двамата щяха да получат присъди и глоби: еднакви естествено. С това въпросът беше приключен. Бяха важни фигури в схемата на нещата. Сарантион се нуждаеше двамата да са живи и здрави на Хиподрума, за да носят радост на народа.
Последния път, когато умря император без наследник, мислеше си Плавт Боносус, разярената тълпа беше разбила вратите на сената и беше нахлула вътре. Този път отвън бушуваше истински метеж, а народът по улиците дори не знаеше, че императорът е умрял. Афоризъм някакъв се криеше в това, помисли с ирония Боносус, парадокс, достоен да се запомни.
Парадоксите имат пластове, иронията може да е двуостра. Той все още не знаеше за смъртта на жена си.
Чакаха в стаите на сената да се съберат, да пристигнат още хора по неспокойните улици. Екскубиторите бяха навън и действаха, събираха сенатори и ги довеждаха колкото се може по-бързо. Бързината не беше изненадваща. Повечето хора в града още не знаеха за смъртта на императора. Това нямаше да се задържи задълго. Не и в Сарантион, макар и потънал в размирици. А може би особено в разгара на бунт, мислеше си Боносус, отпуснат в стола си.
Много пластове спомени се бореха в ума му. Той се опитваше — неуспешно — да се примири с факта, че Валерий е мъртъв. Един император — мъртъв. Не се беше случвало от доста време. Боносус беше достатъчно благоразумен, за да не задава въпроси.
Войниците си имаха причина да искат сенатът да се събере експедитивно. Каквато и да се окажеше историята около смъртта на Валерий — разбра се, че Лизип се бил върнал в Града и бил замесен, както и затворникът Леканус Далейн — нямаше спор кой трябва да наследи убития император.
Или казано другояче, мислеше си Боносус, имаше причини Леонт да действа бързо, преди да възникнат подобни спорове.
Върховният стратег в края на краищата беше зет на рода Далейн и някои можеха да се позамислят над убийството на нечий предшественик на Златния трон. Особено ако убитият е бил негов наставник и приятел. А когато деянието бе извършено в навечерие на война, можеше да се нарече — от някой много по-безразсъден от Плавт Боносус — зъл и позорен акт на измяна.
Мислите на Боносус продължаваха да кръжат. Твърде много стъписващи изненади за един ден. Завръщането на Скорций, смайващата надпревара, превърнала се от славен триумф в метеж само за един миг. А после, точно когато боят започна, гласът на секретаря на Леонт прошепна в ухото му: