— Разбирам. Благодарен съм, че все пак дойде ти. Джад да те пази.
— И тебе, приятелю. Не излизай навън.
— Няма.
Намерението му беше съвсем искрено. Но кой може да знае какво ще дойде, за да завладее живота му?
Предната есен беше един имперски куриер, носещ покана за Сарантион. Тази нощ се оказа нещо друго, но пак покана. Защото скоро след като войниците напуснаха, на вратата отново се почука — по-тихо този път.
Криспин отново отвори сам. Този път нямаше горящи факли, нито въоръжени войници. Този път беше увита в наметало жена. Жена, останала без дъх от тичане и страх. Попита го той ли е Гай Крисп. Той каза, че е той, отстъпи встрани, тя влезе припряно и хвърли поглед през рамо в нощта. Криспин затвори вратата. Жената му подаде писмо, а после бръкна под наметалото си и извади пръстен.
Той взе и писмото, и пръстена. Ръцете й трепереха. Криспин позна пръстена и сърцето му прескочи.
Беше забравил някого.
Бележката — той счупи печата и го отвори — съдържаше заповед, а не молба, и бе от човек, на когото — сърцето му се успокои — бе длъжен да служи, колкото и объркано да беше всичко и колкото и заплетено да беше кълбото от верности в тези ужасни ден и нощ.
Освен това означаваше излизане навън.
— Какво има? — попита Шайрин.
Каза й. Не знаеше защо, но й каза.
— Аз ще те взема.
Опита се да откаже. Загуба на време.
Изтъкна му, че има носилка и охрана. Че е известна, а това й осигурява защита. Имаше добро извинение, че е тръгнала за дома си с приятел, нищо, че излизането на улиците бе забранено… Не можеше да й откаже. Какво иначе? Да остане в дома му, докато той е навън?
Носилката на Шайрин беше двуместна. Криспин се разпореди да се погрижат за пратеничката, да й дадат храна и легло за преспиване, ако пожелае. Очите й издаваха облекчение: явно беше изпитвала ужас, че ще трябва отново да излезе навън. Криспин и Шайрин излязоха. Спряха. В нощния мрак витаеше зло, ясно като звездите в небето и тежко като бремето на пръстта над мъртъвци. Валерий беше умрял в тунел, казал беше Карулус.
Носачите дойдоха от сенките под портика. Шайрин им заповяда да я отнесат до дома й. Тръгнаха. Надничаха иззад завеските и зърваха странните пламъчета по пресечките — лумваха без никакъв видим източник, пробягваха и изчезваха. Души, духове, необяснимо ехо от огъня на Хеладик.
Ала човек винаги виждаше тези пламъци нощем в Сарантион.
Новото този път бяха шумовете и горящите навсякъде факли — димяха и хвърляха треперлива оранжева светлина. Отвсякъде кънтеше тропот на ботуши. Тичаха, не вървяха в строй. Нощта се вихреше нетърпеливо забързана. Тропане по врати, резки и груби викове да отварят. Търсеха. Една жена. Два коня профучаха в галоп покрай тях, разнесоха се дрезгави команди и ругатни. Криспин изведнъж си помисли, че повечето от тези войници нямат и най-малка представа как изглежда Аликсана. Сети се отново за захвърленото на острова наметало. Тя нямаше да е в одежди на императрица. Нямаше да е толкова лесно да я намерят — освен ако някой не я издаде. Това, разбира се, също беше възможно.
Стараеха се да се придвижват прикрито; на два пъти ги спряха. Хора на градския префект, което беше благоприятно — те моментално познаха Първата танцьорка на Зелените и им разрешиха да продължат към дома й.
Но не отидоха в нейния дом. Щом наближиха улицата й, Шайрин се показа навън и промени заповедта си — нареди на носачите да продължат на изток, към градските стени. Опасността се усили, стана реална, тъй като вече не можеше да твърди, че си отива у дома, но повече не ги спряха. Претърсването не беше стигнало чак дотук, явно. Разгръщаше се от Имперския прецинкт и нагоре от пристанището къща по къща, улица по улица.
Стигнаха до едно жилище недалече от тройните стени и Шайрин заповяда на носачите да спрат. В носилката настъпи мълчание.
— Благодаря ти — каза Криспин… Тя го гледаше мълчаливо. Данис също мълчеше на верижката около шията й.
Той слезе. Погледна затворената врата, после — нагоре към нощните звезди. След това се обърна към нея. Още не беше проговорила. Криспин се наведе в носилката и леко я целуна по устните. Помнеше първия ден, когато се срещнаха, онази страстна прегръдка на прага, помнеше появилия се зад нея Пертений от Евбулус.
Някой мъж щеше да е щастлив тази нощ, изведнъж с горчивина си помисли Криспин.
После се обърна и потропа — още едно тропане тази нощ в Сарантион — на вратата. Слугата отвори мигновено: очакваха го. Той влезе.
Слугата изнервено му махна с ръка. Криспин пристъпи напред.