Кралицата на антите го чакаше в първата стая вдясно.
Видя я застанала пред огъня: блестяща, с драгоценни накити на ушите, шията и вплетени в косата, облечена в копринена роба от порфир и злато. Пурпурът на кралското достойнство за тази нощ. Висока, красива и… ослепително царствена. Излъчваше блясък, сияние някакво вътрешно, като накитите по нея. Спираше дъха на човек. Криспин се поклони, после коленичи на дървения под.
— Без торби с брашно този път, художнико. Прилагам по-нежни методи, както виждаш.
— Благодарен съм, ваше величество. — Нищо друго не можа да измисли в отговор. Тя като че ли умееше да отгатва мислите му още тогава.
— Казват, че императорът е мъртъв. — Пряма, както винаги. Кралица на антите, а не сарантийка. Друг свят. Западът, а не Изтокът. Родена сред лесове и поля, а не зад тези тройни стени, бронзови порти и златни дървета в дворците. — Истина ли е? Валерий е мъртъв?
Питаше го неговата кралица.
— Мисля, че да — отвърна той колебливо. — Нямам точна…
— Убит?
Криспин преглътна. Кимна.
— Далейните?
Кимна отново. Стоеше на колене, гледаше я как стои пред огъня и си помисли, че никога не я е виждал така. Никога никого не беше виждал като Гизел сега. Същество от светлина, като пламъците зад нея, не съвсем човешко.
Тя се взря в него, великолепните й раздалечени ясно-сини очи го пронизаха. Устата на Криспин беше пресъхнала.
— В такъв случай, Гай Крисп, налага се да ни отведете в Имперския прецинкт. Тази нощ.
— Аз? — възкликна той невярващо.
Гизел леко се усмихна.
— Не мога да се сетя за друг. Нито да се доверя на друг. Аз съм една безпомощна жена, сама. Далече от своя дом.
Той преглътна с мъка, не намери какво да отвърне. Помисли си внезапно, че тази нощ може да умре и че преди малко е сгрешил, като бе видял в тези ужасни ден и нощ сблъсък между две жени. Сгрешил беше. Сега го разбра. Бяха три, не две.
Всъщност всички те бяха забравили за нея. Онзи вид недомисляне, който може да означава много, да промени страшно много неща на света, макар и не по непосредствен и явен начин за някои хора. Като онова селско семейство в полята на север, чийто най-добър ратай току-що беше умрял внезапно и много млад, а зърното още не беше засято.
13
В палатата на Сините цареше страх, какъвто Кирос не беше виждал и усещал никога. Все едно всички бяха коне, вярно, още не грохнали, но целите потни и разтреперани от предчувствието за края.
Скорций не беше единственият ранен. В палатата целия следобед прииждаха членове на фракцията с всевъзможни рани, от най-дребни до смъртоносни. Суматохата беше ужасна. Ранените получаваха помощ от Амплиарус, новия пребледнял лекар на фракцията, и от Колумела, който всъщност беше ветеринарят им, но им вдъхваше повече доверие, отколкото Амплиарус. Имаше и един сивобрад доктор от Басания — никой не го познаваше, но той, изглежда, беше лекувал Скорций, когато колесничарят бе изчезнал. Загадка, но нямаше време да се разнищва.
Към залез-слънце откъм портите все още достигаше шум от тичащи и викащи мъже, тропот на маршируващи войници, дрънчене на метал, цвилене на коне, писъци. На всички в палатата изрично бе заповядано да не излизат навън.
Към цялата тази тревога се добавяше и обстоятелството, че толкова късно в края на деня — слънцето вече гаснеше в пурпур над ивица облаци — Асторгус все още не се беше върнал.
Още когато избухнаха безредиците, хората на градския префект го бяха отвели за разпит. А всички знаеха какво може да го сполети човек, подложен на разпит в сградата без прозорци в другия край на квартала на Хиподрума.
В отсъствието на фракционария контролът над реда в палатата обикновено се падаше на Колумела, но сега той беше изцяло погълнат от грижата за ранените. Вместо него нисичкият закръглен Струмозус спокойно и отривисто се разпореждаше, грижеше се за толкова необходимия чист лен за превръзки и постели за ранените, възлагаше на всички здрави — коняри, слуги, жонгльори и танцьори, ратайчета от конюшните — да помагат на тримата лекари, подсилваше охраната на портата. Слушаха го. Нуждата от усет за ред и контрол беше въпиеща.
Струмозус нареди на своите хора — помощник-готвачи, момчета от кухнята и слуги — да не спират да готвят супи, печени меса и варени зеленчуци, да разнасят силно разредено вино на ранените и изпадналите в паника. В такова време хората имат нужда от храна, обясни старшият готвач смайващо сдържано за толкова избухлив човек като него. Доброто хранене и илюзията за ред си имат своето място и роля, обясни им, все едно изнасяше урок в някой кротък следобед.