Младият колесничар кимна, приближи се и спря до Кирос.
— Какво знаете за фракционария?
— Още нищо — отвърна трети от стражата. Извърна се и се изплю никъде зад петното светлина. — Шибаняците на градския префект минават час по час, но и дума не казват.
— Може и да не знаят — каза Кирос.
Една от факлите се разгоря по-силно, пръсна искри и той извърна очи. Като че ли винаги се опитваше да бъде разумният между хора, които не се тревожат за каквото трябва. Зачуди се какво ли ще е, ако хукне по улиците, размахал оръжие и разпенен от гняв. Поклати глава. Не беше такъв човек. Друг беше животът му. И кракът му, впрочем.
— Скорций как е? — попита младия колесничар. Тарас се беше порязал на челото и имаше грозен оток на едната страна.
— Спи. Дали са му нещо да го приспи. Много го боляха ребрата, счупени са.
— Ще умре ли? — попита Расик и Кирос припряно направи знака на слънчевия диск в тъмното. Видя, че двама от стражите направиха същото.
Тарас сви рамене.
— Не знаят. Или не искат да кажат. Басанидският доктор е много ядосан.
— Майната му на басанидеца — изруга Расик, както можеше да се очаква. — Кой е той, между другото?
Отвъд портата изведнъж се чу трополене, последва рязка команда. Обърнаха се бързо към улицата.
— Още наши се връщат — каза първият страж. — Отворете вратите.
Кирос видя десетина мъже — войниците ги подкарваха като стадо. Един не можеше да върви, крепяха го други двама. Войниците бяха извадили оръжия и бутаха напред Сините като овце. Един замахна с меча си, удари с плоското един залитащ мъж и изруга.
Крилата на портата се разтвориха широко. Факлите и светилниците примигаха. Удареният се препъна и падна на калдъръма. Войникът отново изруга и го бодна с върха на меча.
— Ставай, конско говно такова!
Мъжът се надигна непохватно на коляно. Другите вече нахлуваха припряно през вратите. Кирос изкуцука навън и коленичи до падналия.
Метна през рамо дясната му ръка да го вдигне. Миришеше на пот, кръв и урина. Надигна се с мъка и залитна, но го удържа. Представа нямаше кой е, но беше Син като всички други и беше ранен.
— Хайде, кьопчо! Да не ти резна задника с меча — каза войникът. Някой се изсмя. „Заповеди имат — каза си Кирос. — Има метеж. Императорът е мъртъв. Те също са уплашени“.
Дълги бяха тези десет стъпки обратно до портите на палатата. Расик притича да му помогне. Понечи да хване ранения под другата мишница, но той изохка от болка — сигурно раната му беше там.
— Шибани копелета! — изръмжа Расик на войниците. — Той е без оръжие! Козлоебци! Защо сте го…
Най-близкият войник, онзи, който се бе изсмял, се обърна към Расик — безизразно този път — и вдигна меча си. Механично движение, все едно не беше човек.
— Не! — извика Кирос, извъртя се, без да пуска ранения, и посегна да дръпне Расик назад. Залитна и насмалко да падне.
И тъкмо в този момент, вечерта в деня, в който умря император Валерий Втори, Кирос от Сините, роден на Хиподрума, който със сигурност не беше мислил за себе си като за един от възлюблените на Джад и никога не беше виждал отблизо пресвятия божи наместник на земята, трижди въздигнатия пастир на своя народ, също усети как нещо бяло, разкъсващо и безмилостно се впива в него откъм гърба. Падна и също като на Валерий в ума му пробяга мисълта за толкова много лелеяни и още несвършени неща.
Това може да се запише. Много друго — не.
Тарас се изруга за безнадеждната си мудност и изскочи през отворената порта покрай стражите — щяха да ги посекат, ако излезеха на улицата с оръжия.
Расик стоеше замръзнал като статуя, зяпнал падналия си приятел. Тарас го сграбчи за раменете и почти го хвърли назад към портата и стражите, докато не са посекли и него. После коленичи, вдигна ръце в умолителен жест към войниците и надигна мъжа, на когото Кирос се бе опитал да помогне. Раненият отново изрева от болка, но Тарас стисна зъби и го повлече към портите. Даде го на стражите и се обърна. Канеше се да се върне, но нещо го накара да спре.
Кирос лежеше неподвижен, по очи върху калдъръма. От раната в гърба му течеше кръв, черна в тъмните сенки.
Войникът, който го беше промушил, погледна равнодушно тялото, после — Сините, струпани при портата на треперещата светлина на факлите.
— Не беше това конското говно. Все едно. Да ви е за урок. На войници не се говори така. Иначе някой си пати.
— Да ти… ела тука бе… шибаняк… козар… шибан! Сините! Сините! — Расик сипеше ругатни и ревеше безпомощно, лицето му бе разкривено и мокро от сълзи.
Войникът пристъпи тежко напред.