Всички се разбързаха да изпълнят нарежданията му и картината се разпадна. Докторът беше обърнал гръб на всички, загледан към улицата. Беше ужасно изтощен. Тояжката в ръката му не приличаше на декор, приличаше на нещо, без което наистина не може. Тарас познаваше това чувство: в края на състезателния ден, когато просто да минеш по пистата и да влезеш в тунела към съблекалнята сякаш изискваше повече сила, отколкото имаш.
Той също погледна към улицата, над рамото на басанида. И видя огромна носилка: изумително и нелепо привидение, цялото позлата и прелест в грозната нощ. Двамата факлоносци бяха стигнали почти до края на уличката; носилката за миг се окъпа в златно сияние и продължи, изчезна към Хиподрума, към Имперския прецинкт или Великия храм, нереален, бърз като в сън образ, нещо сякаш от друг някакъв свят. Тарас примига и преглътна.
Двамата пазачи вече викаха да дойде патрул на градската префектура. Всички патрули бяха по улиците тази нощ. Тарас пак погледна лекаря от Изтока и изведнъж — съвсем ненадейно — в ума му изплува друг образ, на майка му, спомен от детинство. Видя я застанала по същия начин пред огнището, току-що отказала да му разреши да излезе пак навън и да отиде в конюшните или на хиподрума в града (да погледа как се ражда конче или как дресират буен жребец, за да го впрегнат в колесница, изобщо всичко, което се прави с коне) — а после от любов, от съжаление и може би разбиране, което той едва успява да проумее, се обръща към сина си, премислила, и отронва:
— Ох, добре. Но вземи първо малко от еликсира, че е студено, и си облечи дебелото наметало.
Басанидът си пое дъх. Обърна се. Тарас мислеше за майка си — толкова отдавна, толкова далече. Докторът погледна Струмозус.
— Ох, добре. Още един пациент. Голям глупак съм. Но го сложете по очи и лявата му страна да е отгоре.
Сърцето на Тарас се разтуптя. Струмозус зяпна доктора. Светлината на факлите мигаше. Чу се шум пред тях, а и зад тях, Расик водеше помощ. Студен вятър понесе пелена дим между двамата
— Имаш син все пак, нали? — отрони Струмозус от Амория толкова тихо, че Тарас едва го чу.
— Имам, да — отвърна след миг басанидът.
Носачите и Расик внимателно вдигнаха Кирос и го понесоха навътре. Басанидът спря за миг на портите, прекрачи с левия крак.
Тарас влезе последен. Мислеше за майка си. Нали и тя имаше син.
Имаше чувството, че по-голямата част от живота й тук, в града, който уж наричаха центъра на света, преминава до прозорци. В гледане навън, в наблюдаване, без всъщност да прави нещо. Не че беше непременно лошо, мислеше си. В никакъв случай нямаше повод да съжалява за нещата, които трябваше да прави в хана или у дома, особено когато мъжете измряха. Но това непривично чувство все пак го имаше понякога — че точно тук, в самата сърцевина, където се разгръщаше целият свят, тя самата е само зрител. Сякаш Сарантион бе нещо като театър или хиподрум, а тя седи на мястото си и гледа.
От друга страна, що за активна роля можеше да играе една жена тук? А и със сигурност не можеше да се каже, че точно сега изпитва и най-малкото желание да е навън на улиците. Твърде много движение имаше из града, нямаше капка спокойствие — и толкова много хора, които изобщо не познаваш. Нищо чудно, че лесно се палеха: какво можеше да ги накара да се чувстват сигурни и уверени? След като имаше император, който бе техният баща по някакъв сложен начин, защо да не се развилнеят, когато той умре? Застанала до прозореца, Кася реши, че ще е добре да роди дете, много деца, и то по-скоро. Семейство. Децата са нещо, което те пази — както ги пазиш ти — от света.
Вече беше тъмно. Звездите бяха изгрели над къщите, факли горяха долу, войници крачеха в строй, подвикваха. Бялата луна трябваше да е някъде зад къщата: Кася знаеше лунните фази. Насилието, започнало през деня, почти бе затихнало. Таверните бяха затворени, курвите — прибрани от улиците. Чудеше се къде ли ще се дянат просяците и бездомниците. И кога ли ще се прибере Карулус.
Гледаше навън; в тази стая не беше запалила светилници, никой не можеше да я види отдолу.
Не се боеше толкова, колкото бе очаквала. Свиква се. Човек като че ли може да се приспособи към много неща с времето: тълпи, войници, миризми и шумове, с хаоса на града, с пълната липса на каквато и да било зеленина и на спокойствие, ако не смяташе човек тишината на храмовете денем понякога, но пък тя не обичаше храмовете на Джад.
Все още я удивяваше, че хората тук виждат появяващите се нощем огнени кълбета, които се търкаляха и блещукаха по улиците — признаци на сили извън обсега на джадитския бог, — но ги пренебрегват. Все едно нещо, което не може да се обясни, не бива да се признава. Всички свободно говореха за призраци и духове и тя знаеше, че мнозина прибягват до езически магии и заклинания, каквото и да приказваха жреците — но никой не обелваше и дума за пламъците нощем по улиците.