Сега, застанала до прозореца, Кася ги наблюдаваше и ги броеше. Тази нощ сякаш бяха повече от обичайното. Чуваше войниците долу. Беше видяла как влизат в къщите, чула беше тропането по вратите в нощта. Промяна някаква витаеше във въздуха. Промяна в облика на света, Карулус беше възбуден. Той обичаше Леонт, а Леонт щеше да е новият император. Това означавало добри неща за тях, така каза, когато се отби за малко след залез-слънце. Кася му се усмихна. Той я целуна и отново излезе. Търсеха някого. Тя се досещаше кого.
Ала това беше преди доста време. Сега, застанала до прозореца в тъмното, тя чакаше, гледаше… и видя нещо съвсем неочаквано. Също като Тарас от Сините преди няколко мига, Кася видя по малката им тиха уличка да минава златна носилка. Като привидение, като огнените кълба, нещо съвсем несвързано с всичко друго в нощта.
Представа нямаше, разбира се, кой може да е вътре, но знаеше, че не трябва да са тук… и че те също го знаят.
Нямаше бегачи с факли отпред, както беше редно. Които и да бяха, опитваха се да минат незабелязано. Носачите стигнаха до края на улицата, завиха и се скриха от погледа й.
На заранта си помисли, че може да е заспала до прозореца и да е сънувала. Нещо златно, минало долу в тъмното, войниците — как тропат по вратите. Защото как щеше да разбере, че е златно, като нямаше светлина?
Августейшият и светлейши, преблагословен и преблажен Източен патриарх на Пресвятия Джад на Слънцето Закарий също беше буден в същия този късен нощен час, изнурен телом и духом в покоите си в Патриаршеския палат.
Патриаршеската резиденция се намираше извън Имперския прецинкт, малко зад района на Великия храм — старият беше изгорял, новият, и много по-голям, сега се издигаше на неговото място. Сараний Велики, основателят на града, бе преценил, че ще е разумно хората да виждат духовниците и дворцовите служители отделени.
Някои от следовниците му не бяха много съгласни, съжаляваха, че патриарсите не са им под петата, но Валерий Втори не беше от тях и Закарий, който току-що се бе върнал от огледа на тялото на императора, положено в Порфирната стая на Атенинския палат, си мислеше за това, както и за самия човек. Скърбеше всъщност.
И всъщност не бе успял да види тялото. Изглежда, го бяха видели само неколцина от екскубиторите и канцеларът и Гесий бе решил тялото на Валерий да бъде покрито — увито изцяло в пурпурен саван — и да не се вижда.
Валерий беше изгорен. Сарантийски огън.
Ужасно, помисли Закарий. Никаква вяра, никакви светски политически съображения, дори съчетанието от двете не можеше да му помогне да превъзмогне представата за Валерий като за изгорена, овъглена плът. Наистина ужасно. Стомахът му се обръщаше само като си го помисли.
След като изрече заупокойните слова в Порфирната стая, отиде — както е наложително и подобаващо — до сребърната двукрила врата на Приемната зала и извърши също толкова свята церемония: миропомазването на Леонт, издигнат същия ден по изричната воля на сената за император на Сарантион.
Леонт, един от най-благочестивите мъже — всеки патриарх би се молил да го види на Златния трон, — коленичи и изрече ответните слова точно и с чувство. Съпругата, Стилиана, стоеше малко по-назад, безизразна. Присъстваха всички висши дворцови служители, но Закарий забеляза, че Гесий, престарелият канцелар („По-стар е и от мен“, помисли си патриархът), стои до вратата. Патриархът бе заемал височайшия пост достатъчно дълго и знаеше, че в близките дни в Имперския прецинкт предстоят бързи промени, още преди траурните ритуали да свършат.
След миропомазването новият император уведоми патриарха, че на другия ден на Хиподрума ще има публично коронясване — на него и на съпругата му. Патриархът най-любезно бе помолен да присъства в катизмата и да вземе участие в церемонията. Във времена като това, добави тихо Леонт, било особено важно да се покаже на народа, че духовенството и дворът са в единение. Казано бе като молба, но всъщност не беше. Докато говореше, Леонт седеше на трона — седнал за първи път на него, висок, целият златен и свъсено сериозен. Стилиана Далейна, бъдещата императрица, го удостои със сдържана усмивка. Приличаше на мъртвия си баща. Закарий винаги си го беше мислил.
От личния си съветник клирика Максимий разбра, че зад това злодеяние стоял брат й, затворникът Леканус, и също тъй пратеният в изгнание Лизип — човек, когото духовниците имаха основания да мразят и още повече да се боят от него.