И двамата бяха мъртви, уведоми го Максимий. Леонт лично бил убил омразния дебел калисиец. Максимий беше много щастлив и дори не си правеше труда да го прикрие. Съветникът му все още беше с него, въпреки късния час. Максимий стоеше на терасата и гледаше Града. От другата страна на широката улица се издигаше Великият храм. Храмът на Валерий. Огромният му амбициозен блян. Един от бляновете му.
Леонт бе казал, че покойният император ще бъде погребан там: съвсем подобаващо бе да е първият, чиито кости да бъдат положени в храма. Скръбта му изглеждаше искрена. Закарий знаеше, че и благочестието му е искрено. Новият император имаше свои възгледи по някои противоречиви въпроси на вярата. Закарий знаеше, че това е една от причините за радостта на Максимий и че той самият също трябва да е доволен. Ала не беше. Мъжът, когото наистина бе уважавал, беше мъртъв, а Закарий се чувстваше твърде стар за битките, които тепърва можеха да започнат в храмове и светилища, та дори Имперският прецинкт да е на негова страна.
Потрепери. Стана и излезе на терасата, смъкна наушниците на шапката си заради нощния хлад. Максимий го погледна и се усмихна.
— Улиците вече са спокойни, ваша святост, слава на Джад. Само войници и стражата на градския префект, доколкото видях. Трябва да сме вечно благодарни на Джад, че в този смутен ден намери време да се погрижи и за нас.
— Да беше се погрижил и за стомаха ми — сопна се Закарий.
На лицето на Максимий се изписа съчувствие.
— Дали една купа билков…
— Да. Бива.
Много беше ядосан на съветника си. Максимий беше прекалено весел. Императорът беше мъртъв, убит. Валерий неведнъж го бе поставял на мястото му през годините. Навярно и Закарий трябваше да го прави по-често.
Максимий не издаде с нищо чувствата си. Изобщо не реагира на грубостта на патриарха — биваше го и в много още неща. Закарий често съжаляваше, че толкова се нуждае от него.
Максимий се поклони и влезе в стаята да повика някой слуга да приготви напитката.
Закарий остана сам до каменното перило на високата тераса. Потръпна — нощта бе хладна, а той вече бе податлив на студа. Но пък въздухът беше живителен, ободряващ. Напомняше, че макар други да са мъртви, самият той все още не е, по милостта на Джад. Все още бе жив, за да служи, да усеща вятъра в лицето си, да вижда славата на купола пред себе си, и звездите — а ето, че вече и луната — на изток.
Погледна надолу. И видя нещо друго.
В тъмната улица, по която вече нямаше войници, от близката пресечка се появи носилка. Движеше се бързо, без факли отпред и отзад, носеха я към една от малките задни врати на Храма. Те винаги бяха заключени, разбира се. Строителите все още не бяха привършили, а и украсите не бяха готови. Вътре имаше скеле, инструменти, материали. Някои бяха опасни, други скъпи. Никой не можеше да влиза там без повод, още по-малко нощем.
Обзет от някакво странно, необяснимо чувство, Закарий се взря. И видя как завесата на носилката се дръпна настрани. Слязоха двама души. Не можеше да ги познае — и двамата бяха загърнати в наметала, тъмни фигури в тъмната нощ.
Единият отиде до заключената врата.
И я отвори. С ключ? После двамата влязоха. Вратата се затвори. Носачите се върнаха с носилката по същия път, по който бяха дошли, и след миг улицата отново опустя. Все едно не беше имало нищо, кратък и загадъчен епизод на някаква фантазия под огрения от звезди и луна небесен купол.
— Настойката идва, ваше светейшество — каза делово Максимий зад рамото му. — Дано да ви донесе облекчение.
Закарий — гледаше замислено надолу — не отвърна.
— Какво има? — попита Максимий и пристъпи напред.
— Нищо. Нищо няма — каза Източният патриарх. Не беше много сигурен защо го каза, но беше истина, нали?
И точно в този миг видя един от малките бягащи пламъци: появи се иззад същия ъгъл, зад който се бе скрила носилката. После изчезна. Винаги изчезваха.
Тя влезе в Храма пред него, след като той превъртя двата ключа, открехна малката дървена врата и се отдръпна да й направи път. Той я последва, бързо затвори и заключи. Навик, привичка, неща, които правеше всеки ден. Завъртане на ключа, отваряне и затваряне, влизане там, където е работата му, оглеждане наоколо, нагоре.
Ръцете му трепереха. Бяха успели дотук.
Не беше вярвал, че ще успеят. Не и в Града, какъвто беше тази нощ.
В малката вътрешна галерия под един от полукуполите на огромния дар, поднесен от Артибасос на света, Гизел Антска смъкна качулката си.