— Не! — каза рязко Криспин. — Сложете си я!
Златна коса, украсена със скъпоценни камъни. Сините й очи също блестяха като грейнали скъпоценни камъни. Тук навсякъде имаше светилници: по стените, окачени на вериги от тавана, свещи имаше при страничните олтари, въпреки че Храмът на Валерий все още не беше открит, нито осветен.
Тя го изгледа за миг, след това изненадващо се подчини. Криспин съзнаваше, че е говорил с недопустимо властен тон. Но беше страх, не беше наглост. Зачуди се какво ли е станало с обичайния му гняв. Все едно го беше оставил някъде тази нощ, смъкнал го беше от плещите си, както Аликсана бе смъкнала наметалото си на острова.
Качулката отново скри лицето на Гизел, засенчи този почти плашещ в мрака блясък — все едно тя бе поредната светлина в тази нощ.
В носилката той бе усетил прилива на страстта, запретена и невъзможна като бягство от смъртта или като огън, преди Хеладик да донесе своя дар; лишена от всякакъв разум възбуда и също толкова безпогрешна. Докато се возеше с нея и усещаше близостта на тялото й, присъствието й, си спомни как бе дошла при него, скоро след пристигането си, как се качи на скелето, бяха сами, и го накара да целуне дланта й пред очите на всички, които зяпаха отдолу. За да създаде повод, фалшив като подправени монети, да я посещава: сама жена, без никакви съветници и съюзници, без никой, комуто да може да се довери, заплетена в игра на държави, в която залогът ставаше все по-голям.
Проумял беше, че не репутацията е това, което Гизел Антска иска да опази. Уважаваше я заради това, макар да съзнаваше, че го използват, че си играят с него. Помнеше ръката, задържала се в косата му още онази първа нощ в двореца й. Тя беше кралица, използваше всичко за целите си. За нея той беше просто инструмент. Поданик, на когото да възложи задача, щом се окаже необходим.
Сега явно беше необходим.
„Трябва да ни заведеш в Имперския прецинкт. Тази нощ“.
Нощ, в която улиците кънтят от войнишки стъпки, в която целият град търси една изчезнала императрица. Нощ след ден на огнено убийство и метеж. Нощ в Сарантион. Нощ, в която Имперският прецинкт щеше да ври и кипи от напрежение: довчерашният император е мъртъв, трябва да бъде провъзгласен нов. Нашествие от север в деня, в който трябваше да се обяви война на Батиара.
Чул беше думите на Гизел почти без да може да ги чуе, толкова невероятни му се сториха. Но не й отвърна онова, което си казваше често, или пък на други: „Аз съм само майстор, нищо повече“.
Щеше да е лъжа след случилото се тази сутрин. Слязъл беше невъзвратимо от скелето, върнали го бяха вече долу. И в тази нощ на смърт и промяна кралицата на антите, забравена тук от всички като някой нищожен гост на пиршество, го бе помолила да я отведе в двореца.
Пътуване почти през целия Град, при това по тъмно, в носилка, която се оказа позлатена, богато тапицирана и ухаеща на парфюм, носилка, в която двама души можеха да се изтегнат един срещу друг, макар телата им да бяха притеснително близо, тя — с грейнали от решимост очи, той — съзнаващ големия си страх, но и не забравящ, със самоирония, говореща недвусмислено за нрава му, с мисълта, че само допреди по-малко от година изобщо не искаше да живее и почти бе склонен да потърси смъртта.
Много лесно можеше да я намери тази нощ, мислеше си в носилката. Беше описал подробно пътя на носачите и бе забранил всякакви факли. Те го послушаха така, както го слушаха чираците му. И все пак не беше същото: онова бе занаятът му — по стени, куполи и тавани, нещо, докосващо се до света, но отделено от него. Това — не.
Носеха ги бързо и почти безшумно по улиците, спираха в сенките, изчакваха, щом се чуеше тропот на ботуши или се мернеха запалени факли, пресичаха площади по най-дългия път, през покрити, тънещи в сянка колонади. Спряха пред един параклис, когато четирима въоръжени конници минаха в галоп през форума Мезарос. Криспин дръпна завеската на носилката да погледне и после отново току я дръпваше, гледаше звездите и залостените врати и дюкяни, докато минаваха през нощния град. Виждаше странните сарантийски огньове да пробягват и изчезват по пътя им: пътуване колкото през света, толкова и през огрения от звезди полусвят; усещане, че пътуват безкрайно, че самият Сарантион някак си е изваден извън времето. Чудеше се дали някой изобщо ги вижда в тъмното, дали изобщо са тук.
През целия път. Гизел мълчеше и почти не помръдваше, усилваше с това усещането за странност, изобщо не поглеждаше навън, когато той дръпнеше завеските. Стегната, цялата очакване. Ароматът в носилката бе на сандалово дърво и на още нещо, непознато за Криспин. Напомняше му за слонова кост така, както всички неща му напомняха за цветове. Единият й глезен бе притиснат в бедрото му. Неволно: беше почти сигурен, че не го съзнава.