Тишина. Дълга като нощта. Той погледна към отрупаната с горящи свещи маса до олтара вдясно, помисли да се помоли. Гизел стоеше неподвижна до него. Ако се провалеше, не разполагаше с нищо повече.
После чу как ключалката се завъртя. И малката вратичка към единствения план, който бе могъл да измисли, се открехна. Видя облечения в бял халат духовник, който я беше отворил, един от Безсънните, в късия тунел зад олтара в дъното на малкия параклис, вграден в стената на Имперския прецинкт, и го позна, и благодари — от цялото си сърце — на бога, и вече си спомняше първия път, когато бе минал през тази врата. С Валерий, който беше мъртъв.
Клирикът също го позна. Чукането беше сигнал на императора, предаден на Артибасос и след това на Криспин. Докато работеха на светилници, не една нощ бяха отваряли за Валерий, щом той приключеше дневните си дела и дойдеше да погледа техните. И в много по-късни часове, много пъти. Наричали го бяха Императора на нощта; казваха, че никога не спи.
Свещеникът за щастие изглеждаше необезпокоен, само повдигна вежди, без да проговаря. Криспин каза:
— Дойдох с едно лице, което желае с мен да отдаде последна почит на императора. Искаме да изречем молитвите си до тялото му, а след това отново тук, с вас.
— Той е в Порфирната стая — отвърна свещеникът. — Ужасна нощ.
— Така е — отвърна с горчивина Криспин.
Духовникът не се отдръпна.
— Защо спътничката ви е с качулка?
— За да не я види простолюдието — отвърна Криспин. — Не бива.
— Защо да не бива?
Не можеше да се избегне. Докато Криспин се обръщаше към нея, Гизел вече бе смъкнала качулката. Клирикът държеше фенер. Светлината падна върху лицето й, върху златната коса.
— Аз съм кралицата на антите — каза тя. Изпъната като тетива на лък. Криспин имаше чувството, че ще затрепти, ако някой я докосне. — Добри отче, нима очаквате една жена да се излага на показ точно тази нощ по улиците?
Видимо стъписан — а като гледаше кралицата, Криспин можеше да разбере защо — мъжът поклати глава и отвърна:
— Не, не, разбира се, не! Опасно е. Ужасна нощ!
— Император Валерий ме покани тук. Спаси живота ми. Решен беше да ми помогне да си върна трона, както навярно знаете. Нима не е пристойно в очите на Джад да се сбогувам с него? Не бих могла да спя спокойно, ако не го сторя.
Дребничкият свещеник в белия халат заотстъпва, след това се поклони ниско и се отдръпна.
— Пристойно е, ваше величество. Джад да ви прати светлина, и на него.
— На всички нас — каза Гизел и тръгна, вече пред Криспин, сниши се под свода на ниския каменен тунел, мина през малкия параклис и влезе в Имперския прецинкт.
Най-сетне бяха вътре.
Като по-млад, докато Криспин учеше занаята, Марциниан често го беше поучавал за предимствата на безхитростното и прямото, за избягването на прекалено сложното. През годините той също го беше изтъквал често на многобройните им чираци.
— Ако един военен герой дойде при скулптор и го помоли да направи статуя в негова чест, ще е неописуемо глупаво изображението да не е ясно, открито и понятно. Слагаш го на кон, даваш му шлем и меч. — Марциниан правеше кратка пауза, след като кажеше това. Криспин също, преди да продължи: — Може да ти се струва отегчително, изтъркано, но трябва да се запиташ какъв е поводът за поръчката. Постигнато ли е нещо, ако поръчителят не се почувства почетен от творба, замислена точно за това?
Сложната идея, гениалното нововъведение носеха рискове… понякога въздействието на мига можеше да бъде напълно разбито от тях. За това ставаше дума.
Криспин отново изведе кралицата в нощта. Не я помоли да си сложи качулката. Не направиха никакъв опит да се скрият. Вървяха по грижливо поддържани пътеки, чакълът скърцаше под краката им, покрай статуи на императори и войници (подобаващо предадени) през огрените от звездна и лунна светлина градини; не виждаха никого и никой не ги притесни по пътя им.
Опасностите, които можеха да уплашат живеещите тук, дебнеха извън Бронзовите порти, сред лабиринтите на Града.
Подминаха един фонтан — толкова рано пролетта още не беше пуснат, след това дългия портик на копринената гилдия, а след него, под шума на морския прибой, Криспин поведе своята кралица нагоре към входа на Атенинския палат, огрян от многобройните светилници. Там имаше стражи, но двукрилата врата бе широко отворена. Изкачи се нагоре до тях и видя един мъж, застанал малко по-навътре, зад стражите, в зелените и кафяви цветове на евнусите на канцелара.