Спря пред стражите, кралицата спря до него. Те ги изгледаха бдително. Без да им обръща внимание, Криспин посочи евнуха.
— Хей, ти! Трябва ни ескорт за кралицата на антите.
Евнухът се обърна, без да издаде никаква изненада, и излезе на портика. Войниците местеха погледи от Криспин към кралицата. Човекът на канцелара се поклони на Гизел, след миг и те повториха поклона. Криспин си пое дъх.
— Родиецо! — каза евнухът. Усмихна се. — Трябва да се избръснеш. — И с усещането, че е благословен, че е защитен и му се предлага помощ, Криспин позна в него мъжа, който бе обръснал брадата му, когато бе дошъл в този палат за пръв път.
— Може би — призна той. — Но в момента кралицата желае да види канцелара и да отдаде сетната си почит на император Валерий.
— Може да направи и двете наведнъж. На вашите услуги съм, ваше величество. Канцеларът е в Порфирната стая с тялото. Елате. Ще ви заведа. — Стражите не помръднаха, докато тримата влизаха, толкова царствена беше Гизел, толкова явно уверен бе придружителят й.
Оказа се, че не е далече. Порфирната стая, където раждаха императриците на Сарантион, където императорите лягаха за вечен покой, призовани от бога, беше на същия етаж, по средата на един прав коридор. Имаше запалени на равни разстояния светилници и сенки между тях, не се мяркаше никой. Все едно Имперският прецинкт, този палат, коридорът бяха под въздействието на заклинание на алхимик, толкова тихо и спокойно беше. Стъпките им отекваха. Бяха сами с придружителя си, тръгнали да посетят покойника.
Водачът им спря пред двойна врата. Крилата бяха със сребърен обков, с гербовете с короните и мечовете в злато. Тук също пазеха двама гвардейци. Явно познаваха човека на Гесий. Кимнаха. Евнухът почука веднъж, тихо, и отвори. Махна им да влязат.
Гизел отново пристъпи първа. Криспин спря на прага, разколебан. Стаята се оказа по-малка, отколкото бе очаквал. Имаше пурпурни пана по всички стени, изкуствено дърво от ковано злато, легло с балдахин до отсрещната стена и траурно ложе сега в центъра — и увито в саван тяло на него. Горяха безчет свещи, един мъж беше коленичил — на възглавничка, забеляза Криспин — двама свещеници редяха тихо траурните молитви.
Коленичилият вдигна глава. Беше Гесий — блед като пергамент, тънък като писец, много стар. По очите му Криспин разбра, че е познал кралицата.
— Доволна съм, че ви заварвам тук — каза Гизел. — Искам да се помоля за душата на Валерий, който ни напусна, и да поговоря с вас. Насаме. — Отиде до каната на Стойката, поля си ръцете според ритуала на очищението, избърса ги с кърпата до каната.
Криспин видя как нещо пробяга по лицето на стареца.
— Разбира се, ваше величество. На вашите услуги съм. За всичко.
Гизел погледна към свещениците и Гесий вдигна ръка. Те прекъснаха пението си и излязоха през малката врата в другия край на стаята, до леглото. Когато вратата се затвори, свещите примигнаха.
— Можеш да си тръгваш, Гай Крисп. — Кралицата дори не се обърна.
Криспин погледна евнуха, който ги беше довел. Той безизразно се обърна и излезе. Криспин направи крачка да го последва, но после се поколеба и се обърна.
Мина покрай Гизел, поля си ръцете — редеше молитвата само с устни — и ги избърса. После коленичи до ложето, пред тялото на мъртвия император. Подуши през мириса на тамян в стаята воня на изгоряло и затвори очи.
Имаше думи за молитва, подходящи за този момент. Не ги изрече. Умът му беше празен. После оформи в мислите си образ на Валерий. Амбициозен човек, с повече амбиции, отколкото Криспин някога щеше да проумее. Кръгло лице с меки, добродушни черти, винаги благ глас, достолепна осанка.
Знаеше, че бе трябвало да мрази този човек и да се страхува от него. Но ако съществуваше някаква истина, която да бъде проумяна тук, долу, сред живите, далече под скелето, тя беше, че неща като омраза, страх, обич, всички тези неща не са така прости, както може би му се иска на човек. И без никаква молитва Криспин само каза безмълвно „сбогом“ на образа, оформен в ума му — единственото, което се почувства задължен да стори.
Стана и тръгна към вратата. На излизане чу как Гизел тихо каза на канцелара — дълго след това щеше да се чуди дали го бе изрекла точно тогава, за да му позволи да чуе, като благодеяние някакво:
— Мъртвите ни оставиха. Можем да говорим само за онова, което предстои. Имам да ви кажа нещо.
Двукрилата врата се затвори зад него. Криспин спря в коридора. Изведнъж се почувства неизразимо уморен. Притвори очи. Олюля се. Евнухът се озова до него. Каза му, нежно като ромон на пролетен дъжд:
— Ела, родиецо. Баня, бръснене, вино.