Криспин отвори очи. Поклати глава, но думата сама излезе от устата му:
— Добре.
Беше изцеден. Знаеше го.
Тръгнаха по коридора. Завиха. Още един завой. Представа нямаше къде са. Стигнаха до някакво стълбище.
— Родиецо!
Криспин вдигна очи. Към тях се приближаваше мъж: мършав и сив, с отривиста, енергична походка. Никой друг нямаше в коридора, нито по стълбището нагоре.
— Какво правиш тук? — попита Пертений от Евбулус.
Наистина беше ужасно уморен.
— Все изниквам където не ми е работа, нали?
— Точно така.
— Отдавам почит на мъртвите.
Пертений изсумтя презрително.
— По-разумно ще е да я отдадеш на живите. — И се усмихна с широката си уста-цепка. Криспин се опита и не можа да си спомни да го е виждал някога усмихнат. — Някакви вести? — попита Пертений. — Спипаха ли я най-сетне? Не може да бяга дълго, разбира се.
Беше неразумно. Крайно неразумно. Криспин го знаеше още преди да замахне. Беше всъщност най-чистата, самоубийствена глупост. Но в този момент като че ли най-сетне отново намери гнева си и като го намери — в мига, в който го откри — сви юмрук, замахна с всичка сила и го стовари в лицето на секретаря на новопомазания император така, че той отхвърча и падна на мраморния под в безсъзнание.
Последвалата тишина беше почти непоносима.
— Май си ожули кокалчетата — каза кротко евнухът. — Хайде, ела да ти видим ръката.
И го поведе нагоре по стълбите, без да погледне назад към изпадналия в несвяст Пертений.
В стаите на канцелара и свитата му се отнесоха грижовно с него. Мнозина си спомниха със смях първата му вечер тук, преди половин година. Окъпаха го, както му бе обещано, поднесоха му вино, дори го обръснаха, макар тази нощ да нямаше шеги. Някой свиреше на струнен инструмент. Криспин осъзна, че тези хора — хората на Гесий — също са изправени пред големи промени. Ако канцеларът паднеше от власт, бъдещето им щеше да е изложено на риск. Замълча си. Какво можеше да им каже?
След това спа, в хубаво легло и тиха стая. Така свърши една нощ от живота му — в сън в Атенинския палат на Сарантион, близо до един жив император и до един мъртъв. Сънува жена си, която също бе мъртва, но и друга жена. Тичаше и тичаше, бягаше от преследвачите си по безкраен гол бряг, по гладки корави камъни под ярка лунна светлина, а делфините скачаха покрай брега в бляскавото черно море.
Щом вратите се затвориха зад Криспин и евнуха, в стаята с пурпурните стенни пана, златното дърво и загърнатото в саван овъглено тяло един старец, който бе очаквал тази нощ да срещне смъртта си и бе решил да я поздрави с достойнство в същата тази стая, където се беше молил за душите на трима императори, се обърна към младата жена. Жената, за която бе забравил тази нощ, като всички останали. С всяка изречена от нея дума той сякаш усещаше как се връща волята му за живот, а умът му вървеше по дирите на непредвидени възможности.
Когато тя спря да говори, страстна и пламенна, и го загледа съсредоточено, Гесий вече обмисляше възможността за живот след изгрев-слънце.
За себе си, ако не за други.
И точно в този момент, преди да е изрекъл отговора си, малката вътрешна врата към Порфирната стая се отвори — без почукване — и привлечен тук сякаш от нещо свръхестествено и предопределено, в тази нощ, обладана от неведома сила, при тях влезе висок мъж с широки рамене и златна коса.
Трижди въздигнатият Леонт, вече наместникът на земята на Джад, новопровъзгласен, благочестив като клирик, дошъл да се помоли на светлината на свещите със слънчев диск в ръце за отпътувалата душа на своя предшественик. Спря на прага и погледна за миг евнуха, чието присъствие тук бе очаквано, а след това — по-съсредоточено — жената, стояща до траурното ложе: нея изобщо не бе очаквал тук.
Гесий се наведе в нисък поклон.
Гизел Антска не се поклони. Или поне не веднага.
Първо се усмихна. А след това каза (все още права, дъщеря на своя баща, храбра и остра като нож):
— Велики господарю, слава на Джад, че дойдохте. Богът е милостив повече, отколкото сме заслужили. Тук съм, за да ви кажа, че Западът вече е ваш, господарю, и за вечно освобождение от черното и безбожно зло на тази нощ. Стига да решите.
А Леонт, който изобщо не бе подготвен за всичко това, след кратко мълчание отвърна:
— Моля обяснете.
Тя отвърна на погледа му — съвсем неподвижна, висока и красива, блестяща като диамант. Обяснение само по себе си, помисли канцеларът, затаил дъх.
Едва тогава тя коленичи изящно, сведе глава и докосна с чело мраморния под в дълбок поклон. А после, изправила рамене, но все така на колене пред императора, с бляскавите накити в косата и по одеждите си, обясни.