В Порфирната стая, в нощта, когато започна всичко това, една врата се отвори и мъжът и жената, коленичили в молитва пред покритото с пурпурен саван тяло, се обърнаха и видяха да влиза втора жена.
Тя спря на прага и ги погледна. Леонт се изправи. Гизел не: стискаше слънчевия диск на гърдите си и бе свела глава в благочестиво смирение.
— Викал си ме? Какво има? — каза Стилиана Далейна отривисто на мъжа, когото днес бе поставила на Златния трон. — Много съм заета тази нощ.
— Не. Не си — отвърна Леонт твърдо и неумолимо, като съдия. И видя как тя бързо — много бърза, както винаги — осъзна безпрекословността в тона му.
Ако се бе надявал (или опасявал), че ще види в очите й ужас или гняв, трябваше да се разочарова (или да се успокои). Видя обаче как нещо припламна в тях. Друг може би щеше да го нарече ирония, огромна и зла насмешка, но този, който би могъл да разгадае реакцията й така, лежеше мъртъв на траурното ложе.
Гизел се изправи. От тримата живи в тази стая само тя носеше царствения пурпур. Стилиана я изгледа за миг и неочакваното в погледа й бе може би спокойствието й, граничещо с безразличие.
После извърна очи с подчертано пренебрежение. И каза на съпруга си:
— Открил си начин да присвоиш Батиара. Колко умно от твоя страна. Сам ли го направи? — Хвърли поглед към Гизел, а кралицата на антите сведе отново очи към мраморния под, не от смут или свян, а за да остане скрит още малко триумфът й.
Леонт отвърна:
— Открих убийство и неблагочестие и няма да живея с тях под Джад.
Стилиана се изсмя.
Дори и тук, дори сега можа да се изсмее. Той я погледна. Как можеше един войник, преценявал толкова много от света с понятието за храброст, да не се възхити на това, каквото и да изпитваше?
— О? Няма да живееш с тях? Ще се откажеш от трона? От двора? В някой монашески орден ли ще идеш? Ще кацнеш на някоя скала в планините, с брада до коленете? Изобщо не бих могла да си го представя! Могъщи са пътищата на Джад.
— Да — каза Гизел. Едва сега проговори и настроението в стаята се промени мигновено. — Могъщи са, да.
Стилиана я погледна отново и този път Гизел вдигна очи и срещна погледа й. Много трудно беше все пак да крие триумфа си. Пътувала бе дотук съвсем сама, избягала беше от смъртта, без никакви съюзници; онези, които бе обичала, умираха заради нея. А сега…
Мъжът не проговори. Гледаше съсредоточено красавицата, която Валерий му бе подарил в знак на уважение заради бляскавите му победи на бойното поле. Беше я повикал тук с намерението да дръпне отново савана от покойника и да я принуди да погледне ужасната развалина, в която го бе превърнала. Но в този миг разбра, че подобни жестове са безсмислени.
Бездруго никога не я беше разбирал напълно. Дъщерята на Флавий Далейн.
Даде знак на Гесий, който стоеше зад нея на входа. Жена му забеляза жеста и го погледна. И се усмихна. Усмихна се! И я отведоха.
Ослепена беше преди разсъмване от мъже, на които това им беше професията, в една подземна килия, от която звук не можеше да се изтръгне, за да притесни света горе.
По огрените от лунна светлина градски улици, покрай отряди пехота и препускащи в галоп конници, залостени кръчми и каупони, тъмни фасади на къщи и храмове, огньове на пекарници, под понесени от вятъра облаци и скриващи се и показващи се звезди, лекарят Рустем от Керакек бе придружен късно в онази нощ от хора на градската префектура от палатата на Сините до къщата близо до градските стени, която му бяха дали за ползване.
В палатата му бяха предложили легло, ала той отдавна бе научил, че за един лекар е по-добре да спи далече от пациентите си. Това съхранява достойнството и самостоятелността. Макар да беше изморен до смърт (извършил бе още три процедури, след като почисти и затвори раната на промушеното в гръб момче), Рустем се подчини на навика и след като се обърна на изток и се помоли безмълвно на Перун и Богинята усилията му да се окажат приемливи, помоли и за обещания му ескорт. Изведоха го до портата и повикаха стража. Той обеща на заранта да дойде пак.
Войниците по улиците не им създадоха неприятности, макар явно да бяха възбудени и нощта да кънтеше от виковете им и тропането по врати, а конските копита биеха като барабани по калдъръма. В дълбокото си изтощение Рустем не им обръщаше внимание, вървеше механично между стражите, стъпка след стъпка, използваше този път тояжката по предназначение, а не за показ, и почти не виждаше накъде вървят.
Най-сетне стигнаха до вратата му. Вратата на малката къща на Боносус до стените. Един от охраната почука и бързо отвориха. Навярно очакваха войниците, помисли си Рустем. Претърсващите. Икономът беше на прага, с угрижено лице. Рустем видя и момичето, Елита, стоеше зад него, все още будна в този късен час. Той пристъпи с левия крак напред, благодари уморено на довелите го, кимна на иконома и момичето и се качи на горния кат до стаята си. Тази нощ стъпалата сякаш бяха станали повече. Отвори вратата и влезе, с левия крак напред.