Аликсана Сарантийска седеше до прозореца и гледаше към двора долу.
14
Не знаеше, че е тя, разбира се. Не и преди да заговори. Замаяният и капнал Рустем нямаше представа защо тази непозната жена е в спалнята му. Първата блуждаеща мисъл, която го споходи, бе, че може да е някоя позната на Боносус. Но пък по-скоро трябваше да е момче, нали?
След това си повярва, че я е познал — като пациент, една от навестилите го още първата сутрин. Но това беше нелогично. Какво търсеше тук сега? Нима сарантийците не разбираха нищо от приличие?
После тя стана, обърна гръб на прозореца и каза:
— Добър вечер, лекарю. Аз съм Алиана. До тази сутрин бях Аликсана.
Рустем отстъпи стъписан, бутна вратата и я затвори. Краката му се подкосиха. Обзе го ужас. Не можеше да проговори. Жената беше дрипава, мръсна, уморена, приличаше на улична просякиня. И при все това нито за миг не му хрумна да се усъмни в думите й. Заради гласа беше, реши той след време. Заради гласа.
Тя продължи:
— Търсят ме. Никакво право нямам да ви излагам на риск, но ето, че го правя. Трябва да разчитам на състраданието, което проявихте към едного, като го приехте за свой пациент… макар и за кратко… и трябва да ви кажа, че… нямам къде другаде да отида. Цяла нощ избягвах войниците. Дори в каналите се крих, но те вече и там търсят.
Рустем тръгна през стаята. Стори му се много дълга. Седна на крайчеца на леглото си. След това през ума му мина, че не е редно да седи в присъствието на императрица, и се изправи. Подпря се с ръка на един от пилоните на леглото.
— Но как сте… защо… как се озовахте тук?
Тя му се усмихна. Но на лицето й нямаше нищо, наподобяващо веселие — Рустем се беше научил да гледа внимателно хората. Тази жена бе на ръба на силите си, ако изобщо й бяха останали сили. Погледна надолу. Беше боса; на едното й стъпало имаше кръв и той веднага си помисли, че може да е ухапване. Споменала беше за каналите. Косата й беше подрязана грубо и чорлава. Прикритие, реши той, щом мозъкът му заработи отново. Облеклото й също беше срязано — малко над коленете. Очите й изглеждаха празни, тъмни, все едно човек можеше да види в кухините чак до костта зад тях.
Тя се усмихна на блуждаещия му поглед.
— Доста по-красноречив бяхте последния път, докторе, когато ми обяснихте, че мога да се надявам един ден да родя дете. Защо съм тук ли? От отчаяние, признавам. Елита е една от жените ми, една от малкото, на които мога да се доверя. Тя ми донасяше за Боносус. Несъмнено беше от полза да се знае, че президът на сената върши неща, за които навярно би предпочел… да не се знае.
— Елита? Една от…
Сериозен повод имаше за тревога. Тя кимна. Имаше петно кал на челото и на едната страна. Тази жена я гонеха. Мъжът й беше мъртъв. Всичките войници по улиците, пешаците и конниците, тропането по вратите — всичко бе заради нея.
Тя каза:
— Донасяше ми за добрия ви и щедър характер, докторе. И разбира се, знам, че сте отказали да изпълните заповедта, дошла от Кабад — да убиете кралицата на антите.
— Какво?! Аз… Вие знаете, че аз… — Седна отново, безсилен.
— Докторе, щеше да е нехайство от наша страна, ако не знаехме за такива неща, нали? В нашия собствен Град? Търговецът, който ви донесе съобщението… виждали ли сте го оттогава?
Рустем преглътна. Поклати глава.
— Не беше нужно много време да го убедим да издаде подробностите. Разбира се, оттогава бяхте следен внимателно. Според Елита сте били нещастен след тръгването на търговеца. Не ви допада идеята да убиете, нали?
Бяха го наблюдавали през цялото време. А какво беше станало с човека, донесъл му съобщението? Не искаше и да пита.
— Убийство? Не ми харесва, разбира се — отвърна Рустем. — Аз съм лечител.
— Ще ме прикриете ли тогава? — попита жената. — Те скоро ще дойдат.
— Но как мога да…
— Те няма да ме познаят. Слабостта им тази нощ е в това, че повечето претърсващи нямат представа как изглежда императрицата. Освен ако не бъда предадена, ще намерят само жени, на които като че ли не им е мястото там, където са, и ще ги отведат за разпит. Мен няма да ме познаят. Не и в сегашния ми вид.
Усмихна се отново. Същата вялост. Празните очи.