— Разбирате, че Стилиана — продължи тихо жената до прозореца — ще заповяда да ми избодат очите и да ми изтръгнат езика, да ми отрежат носа и след това ще ме даде на мъжете, които все още ще ме искат, в едни стаи под земята, а после ще заповяда да ме изгорят жива. Нищо друго… не е толкова важно за нея сега.
Рустем си помисли за русокосата красавица, застанала до стратега на сватбеното празненство, на което бе присъствал първия си ден тук.
— Тя ли е императрицата сега?
— Тази нощ или утре. Докато не я убия. Нея и брат й. След това мога да умра и да оставя на бога да съди живота и делата ми, както намери за добре.
Рустем я изгледа. Вече си я спомняше по-ясно, след като рационалната мисъл и самообладанието му донякъде се върнаха. Наистина беше идвала при него в онова първо утро, когато подредиха набързо със слугите стаите за прием на долния етаж. Беше я взел за жена от простолюдието и най-напред, преди да я приеме и прегледа, благоразумно се увери, че може да си позволи таксата. Гласът й… беше различен тогава. Безспорно. Така и трябваше да е.
Хората на запад също като в отечеството му имаха ограничена представа за раждането. Едва в Испахан Рустем бе научил определени неща, поне дотолкова, че да му е ясно, че невъзможността да се зачене може понякога да се дължи на мъжа, а не на жената. Мъжете на запад, както и в страната му, не обичаха да слушат това, естествено.
Но Рустем не изпитваше неудобство да го обясни на жените, които идваха при него. Какво правеха след това с информацията не беше негово бреме, нито отговорност.
Жената от простолюдието — която се оказа императрицата на Сарантион — бе една от тях. И изобщо не изглеждаше изненадана след въпросите и прегледа му, когато й каза каквото й каза.
Лекарят у Рустем отново бе потресен от това, което видя: тази абсолютна скованост, с която все още се владееше, изправена пред неумолимия факт, за който говореше — предстоящо убийство и собствената й смърт. На ръба беше да се прекърши, помисли си той.
— Кой друг знае, че сте тук?
— Елита. Прескочих стената откъм двора и след това се качих в стаята ви. Тя ме завари тук, когато влезе да накладе огъня. Знам, че и тя спи тук, разбира се. Простете ме за това. Можех да се надявам, че ще дойде да запали огън в тази стая. Щяха да са ме заловили досега, ако бе дошъл някой друг. Ако им извикате, ще ме задържат веднага, разбирате ли?
— Изкачили сте се по стената?
Същата усмивка, която не беше усмивка.
— Лекарю, едва ли държите да знаете какви неща правих и къде бях днес и тази нощ.
А след това го каза, за първи път:
— Моля ви…
Императрици никога не трябва да казват това, помисли си Рустем. Но в този момент, точно преди да го изрече, и двамата чуха, дори оттук, горе, тропане на входната врата и Рустем видя през прозореца пламъците на факли и чу гласовете отдолу.
Екодес от Сория, ветеран декурион[1] от Втори Аморийски, войник цял живот, въпреки нощната бъркотия и двете набързо (и неразумно) обърнати чаши вино, които прие след претърсването на дома на сънародничката от Юга, си даваше ясна сметка, че човек трябва да се държи сдържано и цивилизовано в дома на сенатор и че е длъжен да накара хората си да направят същото — колкото и да бяха обезсърчени и колкото и голяма да беше обещаната награда.
Десетимата си вършеха работата енергично и грижливо, без да притесняват слугите, и се стараеха да не счупят нищо, докато отварят и ровят в ракли и гардероби, и проверяват стая по стая. Някои неща все пак бяха потрошени по-рано, докато помагаха да се разчисти сганта от улиците, и Екодес очакваше на заранта да чуе оплаквания. Това не го притесняваше кой знае колко. Трибуните на Втори Аморийски бяха добри офицери общо взето, знаеха, че хората им трябва да поразпуснат от време на време, а мекушавите граждани винаги недоволстваха от честните войници, бранещи домовете и живота им. Какво толкова е една счупена ваза или чиния в общата схема? Какво толкова може да протестира човек, че някое войниче стиснало пътьом слугинята му за циците или й бръкнало под туниката?
От друга страна, има къщи и къщи, и може да се отрази лошо на възможностите за повишение, ако оскърбиш цял сенатор. На Екодес му бяха дали повод да вярва, че скоро може да стане центурион, особено ако воюва добре в тази война.
Доколкото това беше война. Много приказки имаше тази нощ, докато войниците се срещаха и разминаваха по улиците на Сарантион. Войската се храни със слухове, а последният беше, че в края на краищата няма да тръгнат толкова бързо на запад. Войната в Батиара беше големият замисъл на императора, когото бяха убили днес. Новият император беше възлюбленият от войската неин водач и макар никой да не можеше да се съмнява в куража и волята на Леонт, логично беше новият седнал на трона най-напред да поиска да сложи в ред нещата тук, преди да прати армиите да отплават на бой.