Този път я погледна. Очите й бяха празни, вперени във вратата, през която бе излязъл войникът.
Рустем мълчеше. Имаше чувството, че нощта се е превърнала в дълбок кладенец, толкова беше тъмна. И какъв невероятно дълъг ден! Беше започнал с бягството на пациента му заранта и с желанието му да види надбягванията на Хиподрума.
За нея беше започнал другояче.
Погледна я с присвити очи — седеше вцепенена на леглото му — и поклати глава. Беше лекар, виждал беше неведнъж това изражение.
— Ваше величество. Простете, но трябва да поплачете. Трябва. Казвам ви го… професионално.
Тя дори не помръдна.
— Още не. Не мога.
— Можете — натърти Рустем. — Мъжът, когото обичахте, е мъртъв. Убит. Няма го. Можете, ваше величество.
Най-сетне тя извърна очи към него. Светлината от пламъците открои безукорните й скули, засенчи грубо окълцаната коса и петната кал, не можа да прониже мрака в очите. Рустем изпита желание — рядко за него като дъжд в пустиня — да я прегърне. Сдържа се. Вместо това промълви:
— Ние казваме, че когато Анахита заплаче за чедата си, жалост нахлува в света, в царствата на светлината и мрака.
— Аз нямам деца.
Колко умно. Колко твърдо се бранеше.
— Но сте нейно дете.
— Не искам никой да ме съжалява.
— Тогава си позволете скръбта. Иначе аз трябва да съжалявам жена, която не може да плаче.
Тя наново поклати глава.
— Лош пациент съм, докторе. Съжалявам. Дължа ви подчинение за това, което направихте… преди малко за мен. Но още не. Не… още. Може би когато… всичко свърши.
— Къде ще отидете? — попита той.
Бърза неволна усмивка, породена по-скоро от навика за остроумия. От един вече изгубен свят.
— Е, вече наистина ме обидихте. Толкова ли съм лоша в леглото?
Той поклати глава. Гледаше я мълчаливо. После отново се наведе към огъня и се залиса с неща толкова стари, колкото са всички огнища, с неща, каквито всеки мъж и жена са вършили навярно във всеки век, и навярно ги вършат и сега, другаде някъде на света.
И чу дрезгав задавен хлип, и още един. С огромно усилие продължи да се взира в пламъците, за да не погледне към леглото, на което императрицата на Сарантион скърбеше и плачеше така, че да ти се скъса сърцето.
Мина много време. Рустем така и не се обърна, искаше да й остави поне някакво подобие на самота, както когато се бяха престорили, че се любят. Най-сетне, докато слагаше поредната цепеница в пламъците, чу шепота й:
— Защо така е по-добре, докторе? Кажете ми защо.
Обърна се. Видя сълзите, блеснали по лицето й на светлината на огъня.
— Ние сме смъртни, ваше величество. Чеда на богове и богини, които почитаме, но само смъртни. Душите трябва да се огъват, за да устоят.
Тя извърна очи. Помълча дълго, после отрони:
— И дори Анахита плаче, така ли? Иначе царствата щяха да са без жалост?
Той кимна, трогнат неизразимо. Не беше срещал досега жена като нея.
Тя изтри сълзите от очите си с длани, като дете. Погледна го отново.
— Ако сте прав, спасихте ме два пъти тази нощ, нали?
Той не можа да измисли какво да отвърне.
— Знаете ли какво е възнаграждението, което са предложили за мен?
Знаеше. Бяха го известили глашатаи по улиците в края на деня. Стигнал беше до палатата на Сините преди свечеряване. Докато превързваше ранените, го беше чул.
— Трябва просто да отворите вратата и да извикате — каза тя.
Рустем я изгледа, мъчеше се да измисли отговор. Поглади брадата си.
— Може да сте ми досадна, но не чак толкова.
Видя този път как усмивката, макар и за миг само, докосна тъмните й очи.
— Благодаря ви. Вие сте повече, отколкото имам право да се моля, докторе.
Той поклати глава, отново смутен. Тя продължи, гласът й вече бе по-твърд:
— Но знаете, че все ще трябва да кажете нещо за това в Кабад. Все нещо трябва да им дадете.
Той я зяпна.
— Какво нещо?
— Някакви резултати от онова, заради което ви пратиха тук, докторе.
— Не разбирам… Дойдох, за да се сдобия с някои…
— … някои медицински познания от Запада, преди да отидете в царския двор. Знам. От лекарската гилдия ни пратиха доклад. Видях го. Но Ширван никога не опва една тетива на лъка и вие не сте изключение. Наредил ви е да си отваряте очите. Ще ви преценят по това, което сте видели, а ако се върнете в двора му без нищо, ще предоставите оръжия на враговете си, а вече си ги имате там, докторе. Чакат ви. И ще се озовете сред хора, които са ви намразили предварително.
Рустем плесна с ръце.
— Почти нищо не знам за тези неща, ваше величество.
Тя кимна.
— Вярвам ви. — Изгледа го, а после, сякаш трябваше да вземе решение, промълви: — Някой казал ли ви е, че Басания е прехвърлила границата на север и е нарушила мира?