Никой не му го беше казал. Та и кой ли щеше да му го каже точно на него, чужденеца сред западняците? Враг. Рустем преглътна. Полази го мраз. Ако беше започнала война, а той още беше тук…
Тя го погледна.
— Целия следобед имаше слухове из града. Впрочем, сигурна съм, че са верни.
— Защо? — прошепна той.
— Защо съм сигурна ли?
Рустем кимна.
— Защото Петрус искаше Ширван да направи точно това, подтикваше го.
— З… защо?
По лицето й още блестяха сълзи.
— Защото той никога не е опвал по-малко от три или четири жили на своя лък. Искаше Батиара, но също така искаше Леонт да получи урок какво означава „граница на възможностите“, дори поражението. А разделянето на армията, за да спре Басания, бе начин да се постигне това. И, разбира се, плащанията на Изтока щяха да спрат.
— Искал е да загуби на запад?
— Не, разбира се. — Същата лека, почти неуловима, най-вероятно заучена усмивка. — Но има начини да се спечелят повече неща от едно. А как точно триумфираш е много важно понякога.
Рустем поклати замислено глава.
— А колко души ще загинат заради постигането на всичко това? Не е ли суета? Да вярваш, че можеш да действаш като бог? Не сме богове. Времето властва над всички ни.
— Времето властва над всички ни. Богът на императорите? Така е. Но нима не съществуват начини да бъдеш запомнен, докторе? Да оставиш следа, върху камък, не върху вода? За това, че… те е имало?
— За повечето от нас — не, ваше величество. — И още докато го изричаше, си спомни плача на майстора готвач в палатата на Сините: „Това момче бе моето завещание“. Плач, изтръгнал се от сърцето му.
Ръцете и тялото й бяха под чаршафите. Все още беше като вкаменена.
— Това е вярно само отчасти. Да, само отчасти… Нямате ли деца, докторе?
Колко странно. Готвачът го бе попитал същото. Два пъти в тази нощ думи за онова, което човек може да остави след себе си. Рустем направи знака „зло да пази“ към огъня. Съзнаваше колко нелеп е този разговор точно сега, но в същото време усещаше, че тези въпроси са някак в сърцевината на всичко, случило се в този ден и нощ. Отвърна замислено:
— Но за да бъдем запомнени чрез други, дори да са наследниците ни, означава също… да бъдем забравени, нали? Кое дете познава баща си? Кой решава как да бъдем запомнени или дали да бъдем запомнени?
Тя се усмихна пак, зарадвана сякаш от ума му.
— Така е. Може би хронистите, художниците, скулпторите, историците — може би те са истинските властници над императорите и над всички нас, докторе. Хубава мисъл.
И още докато изпитваше смущаващото несъмнено задоволство, че е спечелил одобрението й, Рустем си я представи за миг в бляскавите накити, на трона, с придворните, надпреварващи се да се домогнат до същото това одобрение.
Сведе смирено очи.
Когато ги вдигна отново, изражението й се бе променило. Край на отклоненията.
— Разбирате, че сега се налага да сте много предпазлив, нали? Басанидите ще станат непопулярни тук, щом се разчуе. Не се откъсвайте от Боносус. Той ще ви защити като гост. Но разберете и още нещо: могат да ви убият и като се върнете на изток, в Кабад.
Рустем зяпна.
— Защо?
— Защото не сте изпълнили заповед.
Той примига.
— Какво? Кралицата на антите ли? Не може да очакват да убия една царска особа толкова бързо и лесно, нали?
Тя поклати глава неумолимо.
— Да. Но могат да очакват вече да сте умрели при опит да го направите. Заповедта си е заповед.
Не й отвърна нищо. Нощ, дълбока като кладенец. Как изобщо би могъл да го изкачи човек, за да излезе? А гласът й подсказваше безкрайната й опитност в тези игри на дворове и власт.
— Писмото беше изричен намек, че вашето присъствие като лекар в Кабад е по-маловажно за Царя на царете от службата ви като убиец тук. Успяващ или не. Обмисляли ли сте го това, докторе?
Не беше. Изобщо. Беше лекар, дошъл от едно затънало в пясък селце на границата на южната пустиня. Разбираше от лечителство и раждания, рани и перде на очите, подути кореми. Поклати безмълвно глава.
Аликсана Сарантийска, гола в леглото му, загърната в чаршафа като в саван, промълви:
— Приемете го като малка услуга от моя страна тогава. Мисъл, над която да разсъждавате, когато си отида.
От стаята? Имаше предвид нещо повече от това. Колкото и дълбок да му се струваше кладенецът на нощта, нейният слизаше още по-надълбоко. И като си го помисли, Рустем от Керакек намери в себе си кураж и елегантност, каквито не знаеше, че притежава (тя ги извлече от него, щеше да реши след време). И промърмори лукаво: