И го осени — с неоспорима яснота, — че отново трябва да промени живота си. Това, което досега си беше мислил, че е животът му.
Спа. Когато се събуди, двете жени ги нямаше.
През пердетата се процеждаше бледа сивота. Дръпна ги и погледна навън. Беше почти ден, но не съвсем, беше онзи мудно надвиснал час преди разсъмване. Някой чукаше на вратата. Осъзна, че тъкмо това го е събудило. Обърна се и видя, че не е заключена, както обикновено.
Понечи да извика на чукащия да влиза, но си спомни къде е.
Стана бързо. Елита беше сложила възглавницата и одеялото на леглото. Пъхна се под завивките. От жената, която си бе отишла, беше останало едва доловимо ухание, смътно като сън, разсейваше се.
— Да? — извика Рустем. Представа нямаше къде е сега тя, нито дали ще я види пак.
Икономът на Боносус отвори вратата: облечен безукорно и както винаги спокоен и сдържан, дори прекалено. През нощта в тази стая Рустем беше видял нож, готвен за сърцето на този човек, докато спи. На косъм се бе разминал със смъртта. Самият той беше на косъм. Ако се разкриеше една измама.
Икономът се поклони почтително. Погледът му обаче бе някак странен.
— Моите най-дълбоки извинения, но са дошли едни хора, докторе. — Безупречен монотонен глас. — Твърдят, че са семейството ви.
Забави се само колкото да се заметне с халата. С разчорлена коса и брада, с размътени все още очи изхвърча покрай стъписания иконом и хукна по коридора и надолу по стълбите по начин на светове далече от всякакво приличие.
Зърна ги от първата площадка, където стълбището обръщаше, спря и погледна надолу.
Всички бяха тук. Катюн и Джарита, едната видимо притеснена, другата — прикриваща неспокойството си. Иса, в ръцете на майка си. Шаски беше малко пред тях. Беше зяпнал нагоре с ококорени очи и напрегнато, плашещо изражение, което се промени, стопи се — Рустем го видя, — щом баща му се появи на стълбището. И Рустем разбра, разбра с такава убеденост, с каквато изобщо беше разбирал нещо на земята, че Шаски е причината, единствената причина четиримата да са тук. И това разбиране го прониза в сърцето така, както не го беше пронизвало нищо на света.
Слезе долу и застана строго пред момчето, стиснал ръце пред себе си досущ като иконома.
Шаски го гледаше. Лицето му беше бяло като пораженчески флаг, малкото му крехко телце бе изопнато като тетива. „Трябва да се огъваме, мъничкият ми, трябва да се огъваме, за да не се прекършим“. Заговори с разтреперан глас:
— Здравей, тате. Тате, не можем да се върнем у дома.
— Знам — каза тихо Рустем.
Шаски прехапа устна. Зяпна го. Огромни очи. Не беше очаквал това. Очаквал беше наказание вероятно. „Трябва да се научим да сме по-спокойни, малкият ми“.
— Нито… нито в Кабад. Не бива да ходим там.
— Знам — повтори Рустем.
Знаеше го. И разбираше също така, след онова, което бе научил през нощта, че Перун и Богинята са се намесили по някакъв изумителен, невъобразим начин. Нещо го беше свило в гърдите, трябваше да се отпусне. Смъкна се на колене и разпери ръце.
— Ела при мен. Всичко е наред, сине. Всичко ще се оправи.
Шаски изхлипа — плач, изтръгнат от сърцето му — и се втурна към баща си. Заплака отчаяно, като дете, каквото още си беше — въпреки всичко, което беше и щеше да стане.
Рустем притисна момчето до себе си, вдигна го, пристъпи напред и прегърна двете си жени и бебенцето — и утрото дойде.
Изглежда, бяха разпитвали басанидските търговци на другия бряг и някой от тях бе знаел къде е отседнал. Придружителите им, двама войници, прехвърлили се с тях от Деаполис с рибарска лодка преди разсъмване (другите бяха останали там), стояха пред къщата.
Рустем ги покани да влязат. Предвид последните вести не беше добър момент за басаниди да стоят на улиците в Сарантион. Един от тях за негово изумление (а си мислеше, че нищо вече не може да го изненада) се оказа Винаш, гарнизонният командир в Керакек.
— Командире? Как се стигна до това? — Малко странно му беше, че отново говори на родния си език.
Винаш, облечен в сарантийски клин и стегната с колан туника, без униформа, слава на Богинята, се усмихна, преди да отвърне; лицето му бе уморено, но доволно, лице на мъж, изпълнил трудна задача.
— Синът ти е убедително дете.
Рустем още държеше Шаски. Момчето го беше прегърнало през врата и бе отпуснало глава на рамото му. Вече не плачеше. Рустем се обърна към иконома и каза на сарантийски:
— Възможно ли е да предложим закуска на семейството ми и на двамата мъже, които го придружават?