— Разбира се — отвърна вместо него Елита. — Веднага ще се погрижа. — Усмихваше се на Иса.
Икономът сякаш малко се подразни от нахалството й. Рустем за миг живо си представи Елита, застанала над него в нощта, с кама в ръка.
— Искам също да се изпрати съобщение до сенатора, колкото може по-скоро. Да се предадат дълбоките ми почитания и че моля за среща с него преди обед.
Икономът се намръщи.
— Едва ли ще е възможно.
— Защо?
— Сенаторът и семейството му няма да приемат посетители днес и следващите няколко дни. В траур са. Госпожа Тенаида е починала.
— Какво?! Та аз бях с нея вчера!
— Знам, докторе. Отишла е при бога след обяд, в дома си.
— Как така? — Рустем беше искрено потресен. Усети как Шаски се вкочани в ръцете му.
Икономът се поколеба.
— Разбрах, че е било… от собствените й ръце.
Отново образи. От вчерашния ден. Тънещото в сянка пространство под трибуните, прашинките в косите лъчи светлина, една жена, по-напрегната и от него, колесничарят. И пак изваден нож.
„Трябва да се огъваме, за да не се прекършим“.
Пое си дъх. Мислеше трескаво. На Боносус не можеше да му се досажда точно сега, но необходимостта от закрила бе съвсем реална. Или икономът трябваше сам да осигури тук охрана, или пък…
Разбира се. Имаше отговор. Очевиден.
Обърна се отново към него.
— Дълбоко съм натъжен да чуя това. Тя беше жена с достойнство и чест. Значи ще трябва да изпратя друго съобщение. Моля, поръчайте да уведомят временния водач на Синята фракция, че аз, семейството ми и двама наши приятели молим за достъп в палатата. Ще ни трябва ескорт, разбира се.
— Напускате ли ни, докторе?
Изражението му беше безукорно. Предната нощ за малко не го бяха убили в леглото. Нямаше изобщо да се събуди. Някой точно в този момент можеше да почука на вратата, да види трупа и да изкрещи от ужас.
Никой смъртен не може да схване изцяло този свят. Така си е бил създаден.
— Убеден съм, че трябва — отвърна Рустем. — Изглежда, държавите ни може отново да влязат във война. Сарантион ще е опасно място за басаниди, колкото и невинни да сме. Ако Сините ни приемат, в палатата им ще сме защитени по-добре. — Погледна го. — А и тук създаваме опасност за всички ви, разбира се.
Икономът — явно не беше от много бързо мислещите — все още не го беше схванал. Лицето му го показа.
— Ще наредя да пратят съобщението ви веднага.
— Кажете им — продължи Рустем и пусна Шаски на земята, без обаче да пуска рамото му, — че ще предложа, разбира се, професионалната си помощ за срока на престоя си.
Обърна се към Винаш, човека, който бе поставил началото на всичко това един следобед през зимата, когато вятърът бе задухал от пустинята. Командирът, изглежда, говореше сарантийски: по очите му личеше, че е разбрал думите му.
— Оставих двама души на другия бряг — каза Винаш.
— Едва ли ще е безопасно да се върнете при тях. Изчакайте да видим. Помолих да ви позволят да дойдете с нас. Там има охрана и мисля, че са добре разположени към мен.
— Чух. Разбирам.
— Но ми се струва, че нямам право да взимам решение от ваше име. Водите семейството ми, непредвидено. По много причини ми се ще да ви задържа с мен. Дължа ви повече, отколкото бих могъл да ви се отплатя, но не знам какви са желанията ви. Ще се върнете ли у дома? Дългът заставя ли ви? Вие… не знам дали сте чули за вероятната война на север.
— Имаше слухове на другия бряг снощи. Снабдихме се с цивилно облекло, както виждате. — Винаш се поколеба. Смъкна грубата си платнена шапка и се почеса по брадата. — Аз… казах ви, че синът ви е много убедителен.
Икономът вече привикваше с пръст един от по-младите слуги.
Рустем погледна втренчено командира.
— Той е необикновено дете.
Още държеше ръката си на рамото на Шаски, не го пускаше. Катюн ги гледаше, извръщаше глава от единия към другия. Джарита беше избърсала сълзите си, мъчеше се да успокои бебето.
Винаш още се бореше с нещо. Покашля се, после още веднъж.
— Той каза… Шаски каза… каза ни, че идвал краят. За Керакек. Дори за… Кабад.
— Не можем да се върнем, тате. — Гласът на детето вече бе спокоен, то говореше с увереност, която може да те смрази. „Перун да те пази, Анахита да пази всички ни. Азал да не узнае името ти никога“.
Рустем погледна сина си и попита:
— Какъв край?
— Не знам. — Признанието явно притесни момчето. — От… пустинята.
От пустинята. Рустем погледна Катюн. Тя само сви рамене: познат жест, толкова добре познат.
— Деца. Сънуват. — Каза го, но веднага поклати глава. Беше нечестно. Увъртане. Бяха тук с него само заради сънищата на Шаски, а предната нощ бе чул — съвсем изрично, от човек, който нямаше как да не знае — че ще го убият, ако отиде в Кабад.