Началата на ново начало. Бавно, почти колебливо, сякаш танцът на обикновеното, ритъмът му са били забравени във вчерашното насилие и трябваше да се научат отново. Вече ги нямаше маршируващите групи войници и Криспин знаеше, че градът със своите мъже и жени скоро ще възвърне облика си, а отминалите събития ще избледнеят като спомена за нощ, в която човек е пил много и е правил неща, които държи да забрави.
Пое си дълбоко дъх. Бронзовите порти бяха зад него, конната статуя на Валерий Първи се издигаше вдясно, самият град се разгъваше пред очите му като знаме. Всичко е възможно — тъй обичайното усещане сутрин. Въздухът бе прохладен и свеж, небето — чисто. Миришеше му на печени кестени, слушаше как Святият шут строго напътства всички да презрат мирските страсти и да се обърнат към светостта на Джад. Знаеше, че това няма да се случи. Не можеше. Светът си беше какъвто беше. Видя как едно чираче се доближи до двете слугинчета, запътили се към кладенеца с делви, подхвърли им нещо и те се разсмяха.
Издирването на Аликсана бе отменено. Обявили го били, казаха му евнусите. Все още искали да я намерят, но вече по съвсем друга причина. Леонт държал да й изкаже съболезнованията си и да почете паметта на Валерий. Новопомазан и благочестив, обладан от желанието да започне управлението си с подобаващо благоприличие. Тя обаче не се беше появила. Никой не знаеше къде е. Криспин изведнъж си спомни за нощта, за окъпаната от лунната светлина каменна скамейка, сребристо и черно.
Гизел Батиарска щеше да се омъжи за Леонт по-късно този ден на церемония в Атенинския палат и да стане императрица на Сарантион. Светът се бе променил.
Спомни си я в нейния дворец, в отминалата есен с капещите листа. Млада кралица, която го отпращаше на юг, с послание. Предлагаше се на един далечен император. Онова лято и есен във Варена се правеха облози колко дълго ще живее, преди някой да я намери отровена или с нож в сърцето.
Щяха да я представят на народа в Хиподрума утре или вдругиден и двамата с Леонт щяха да ги коронясат. Много неща трябвало да се свършат, бяха му казали разшеталите се евнуси. Безчет подробности трябвало да се уредят.
А всъщност самият той бе причинил всичко това. Тъкмо той я беше отвел в двореца по улиците на Града до Порфирната зала в безумната нощ. А това можеше да означава — имаше шанс да означава, — че Варена, Родиас, цяла Батиара ще бъдат спасени от нашествие. Валерий се канеше да поведе война; флотата щеше да отплава всеки момент, понесла смърт. Леонт, с Гизел до него, можеше да направи нещата другояче. Тя му бе предложила този шанс. И това общо взето беше добре.
Стилиана била ослепена, така му казаха.
Леонт я беше отхвърлил, бракът им бе разтрогнат официално заради ужасното й престъпление. Ако си император, можеш по-бързо да постигнеш тези неща, така казваха евнусите. Брат й Терций бил убит според тях, удушен в една от онези стаи в дворцовите подземия, за които никой не обичаше да споменава. Щели да овесят тялото му на тройните стени по обед. Гесий отговарял за това. Не, отвърнаха му, когато попита, Стилиана не била убита. Никой не знаел къде е.
Криспин вдигна очи към извисяващата се пред него статуя. Мъж на кон, с меч, образ на сила и величие, властна фигура. Но жените бяха оформили историята тук, помисли си той, не мъжете с техните войски и оръжия. Не знаеше какво да мисли. Искаше му се да се отърве от тежестта, от заплетеното и объркано кълбо на всичко това, от спомена за кръв и ярост.
Жонгльорът беше много добър. Мяташе във въздуха пет топки с различна големина, и една кама също: тя се въртеше и бляскаше на слънчевите лъчи. Повечето хора го подминаваха безразлично, забързани. Беше началото на деня, имаше да се свърши какво ли не. Утрото в Сарантион не беше време за мотаене.
Криспин погледна наляво, към Храма на Валерий — към едва ли не надменно извисяващия се над него, над всичко купол. И изпита почти физическа наслада от изяществото, постигнато от Артибасос. А после тръгна натам. Него също го чакаше работа. Човек трябва да работи.
Не се изненада, като видя, че и други са на същото мнение. Силано и Сосио, близнаците, се трудеха в малкия временен двор над варта за подложката и пещите. Единият (така и не можеше да ги различи) му махна колебливо и Криспин кимна в отговор.
Щом влезе, погледна нагоре и видя, че Варгос вече е на скелето, полагаше най-тънкия последен пласт там, където Криспин мислеше да работи предния ден. Неговият приятел иниций от Имперския път най-неочаквано се бе оказал съвсем вещ помощник в работата с мозайката. Поредният пътувал към Сарантион и променил живота си. Варгос никога не го беше казвал, но Криспин смяташе, че за него — както и за Пардос — удоволствието, което изпитва от работата си, до голяма част произтича от благочестивост, от това, че се труди в божие място. Никой от двамата нямаше да изпита такова задоволство, ако изпълняваше частни поръчки за трапезарии или спални.